Спътниците ми бяха предимно от заможната класа, така че се държах настрана. Няколко пъти ми предлагаха да ме черпят и приемах с радост, защото се бях разбрал насаме със сервитьорите каквото и да поръчам, да ми носят чаша преварена вода с онази чудесна рядкост, наречена лед, и щипка пчелен клей, което ужасно приличаше на буламач от дестилирани сливови костилки или нещо такова.
Не правех опити да завържа приятелства, тъй като ми беше по-интересно да гледам, отколкото да разговарям, и обикновено вечерях сам и рано. Също така имах много за четене, тъй като преди да тръгна си бях купил книги за историята на Ърей, Пограничните земи и даже един том за самия Седемнадесети дивизион пиконосци. Да чета чак толкова не ми допадаше, но смятах, че е по-малко обременително, отколкото да изглеждам пълен глупак, когато пристигна в Мехул.
Един ден, докато се разхождах по палубата, видях магьосника да забавлява едно семейство — той беше едно от забавленията на кораба, осигурени от самите корабовладелци, наред с пътуващи певци, акробати и мимове. Семейството беше младо, двамата винаги си обличаха най-хубавите дрехи, дрехи, изостанали съвсем леко от модата. Предположих, че или пестят пари, или това пътуване им е подарък от някой богат близък. Бяха четирима: две момченца, може би на по три и четири годинки, баща им и явно бременната им майка.
Магьосникът беше доста надарен — весел шишко, който през цялото време бърбореше, докато ръцете му правеха чудеса. Взе от едно от децата малка играчка, тигърче, и го превърна последователно в котка, която измяука, в куче, което излая, в зебра, която изпръхтя, и накрая в огромен тигър, който отвори уста да изреве. Докато децата се сетят да се уплашат, ревът премина в мъркане на котенце, момчетата се засмяха и магьосникът им върна играчката. Бащата се обърна, видя ме и сведе глава в почит към по-висшата ми класа.
Смутено отвърнах на поздрава и продължих. Докато крачех към кърмата, се замислих над това чувство на отдалеченост, което бях изпитал, докато гледах тези хора, живеещи живот, какъвто никога не бях познавал, толкова странен и чужд, че все едно е от някой от другите светове, които Колелото със сигурност докосва.
Продължавахме на юг. Земята ставаше все по-безлюдна и суха, градовете — по-малко, а стопанствата бяха разпръснати и занемарени. Хората по двата бряга и в лодките изглеждаха все по-бедни: в дрехите им я нямаше пищната пъстрота на севера.
Спряхме за провизии на едно пристанище — дълъг дървен кей и няколко пръснати покрай брега сгради. Слязох да се поразходя. В края на кея беше клекнал някакъв мъж, по-беден и от най-големия бедняк, ако се съдеше по дрипите му. До него седеше момиченце, десетинагодишно. На лицата и на двамата се беше изписала търпеливата мъдрост, присъща на бедността: боговете не могат да ми дадат нищо повече, единствената благодат, която ще намеря, е когато се завърти Колелото. Измъкнах една монета от кесията си, въпреки че мъжът все още не беше протегнал ръка за просия.
— Благородни господине — промълви той. — Бихте ли купили дъщеря ми?
Не знам защо се изненадах — много пъти бях виждал мъже и жени да предлагат децата си по бедняшките задни улички на Никиас. Но се изненадах.
— Не. Аз съм обикновен войник. Нямам как да я издържам.
— Няма да ви е пречка — заговори той все едно, че не беше ме чул. — Добро момиче е. Никога не е боледувала. Повечето й зъби са здрави. И не яде много. Може да шие и съм сигурен, че ще намерите някой, който да я научи да готви.
— Може дори… — мълчанието се проточи — дори да бъде мила с вас. Като порасте, ще е още по-добра.
Сръга момичето с лакът и то се опита да докара усмивка на лицето си, като тези, които беше виждала изписани на курвите. Но ясно видях страха зад усмивката.
Може би трябваше да ударя мъжа или нещо такова, но пуснах сребърника в прахта пред тях и забързах обратно към „Таулър“. Нуманция можеше да е велика страна, но носеше ужасното бреме на отчаянието и бедността.
И тогава си пожелах, желая го и сега, всички да сме богати или поне нищо да не ни липсва. Но предполагам, че такава задоволеност ще отегчи боговете и ще ги накара да събудят Умар, та да почне отначало и да им направи един по-забавен свят.
Към края на втората седмица пътуването ми беше омръзнало и кокалите ми имаха нужда от здраво раздвижване. Помислих дали да не почна да тичам по палубата или да се катеря по такелажа, но реших, че сигурно вече достатъчно съм заприличал на Вачан, за да се правя на затворена в клетка маймуна.