Латейн вече беше станала чиста и синя и земята около нея отново зелена и тучна. Бяхме навлезли в една от най-благословените земи — провинция Ърей. Тук-там реката се раздвояваше, но всеки от двата ръкава си оставаше плавателен. Горе от третата палуба смътно можеше да се видят далечните планини, очертаващи края на малката провинция и началото на Пограничните земи. Тук щях да лея кръвта си и да си създавам име.
Спряхме на пристана, оседлах конете си и се отправих през града по пътя, който щеше да ме отведе до моя бъдещ дом, Седемнадесети пиконосци, в гарнизонния град Мехул.
Бях очаквал да заваря красив град, а намерих вълшебно място. Беше много стар и беше предпочитан за лятна резиденция от някогашните крале на Нуманция.
По това време във всички други райони на Нуманция беше горещина; тук беше прохлада, от планината лъхаше приятно и ветрецът шумолеше в клоните на дърветата в многобройните паркове из града. Самите дървета бяха от непознат за мен вид, с шест стъпки обиколка и пъстроцветни листа, толкова големи, че можеше да се използват като чадъри при леките дъждове, които се изсипваха понякога.
В центъра на града вместо очаквания дворец или някоя мрачна цитадела имаше градина, в която се издигаха фонтани — пееха между колоните от черен мрамор, нашарени с фигури от златен варак, и водата се стичаше със смях по водопадчетата в езерцата.
Многобройни канали кръстосваха града и свързваха градските езера. Извисяваха се огромни, безпаметно стари, с тераси — дантела от арабески и красота, с обрасли с пъстри цветя покриви.
Имаше безброй ресторантчета, от които надушвах миризма на печени гъски, риба с ароматни подправки, поръсена с лют пипер царевица и други вкусотии.
Хората изглеждаха весели и дружелюбни. Срещаха се и просяци естествено, но и просяците все едно че се бяха къпали и хранили добре последната седмица и изказваха молбите си все едно, че са почтени мъже и жени, които упражняват професията си и не искат повече, отколкото им се полага.
По езерата видях плаващи острови-цветя, черни лебеди и пристанали лодки-къщички, всички великолепно украсени с прелестна дърворезба и оцветени с всички цветове на дъгата. Зад всеки от тези домове-ладии, дълги над сто стъпки, беше привързан по един по-малък, покрит с балдахин съд, отрупан с възглавнички, идеален за идилично отпускане в топъл ден като този. Това, помислих си с копнеж, би било идеално място за любовници и за дълъг отдих.
Има една поговорка: че всички хора си имат два дома — своя и Ърей. Та тогава разбрах, че е истина. Как изглежда тази провинция сега е поредното доказателство за тъжната орис, която император Тенедос и, длъжен съм да призная — самият аз — донесохме на своята страна. Плачете, нуманцийци, за някогашния блясък на Ърей, който вече го няма.
Но се кълна, че в онзи ден дори прахът, който изритваха копитата на Лукан, ми миришеше сладко.
Разбрах защо към Ърей, въпреки че е под протектората на Нуманция, има претенции съседната провинция Кальо и дори Майсир, още по на юг от Пограничните земи, въпреки че по това време никой не вземаше претенциите им на сериозно.
Продължих към Мехул. Ако Ренан е единият връх на равностранен триъгълник, а проходът Сулем е другият, то третият връх, на запад, е Мехул. Пази не само прохода Сулем, но и друг опасен район — планините Ърши. Те също са част от Пограничните земи, но според легендата обитателите им са още по-свирепи и от своите братя в останалата част на Кайт, макар да имат същите обичаи и езикът им до голяма степен да е същият. През годините са причинявали на армията и населението на Ърей повече скръб от всички разбойници, извиращи от прохода Сулем. Това щях да го науча добре само след няколко седмици.
Вечерта спрях на бивак край едно поточе. Проснах походното си одеяло под звездите и се заслушах в любовната серенада на елените в далечината, докато се унасях.
На другия ден влязох в Мехул — типично погранично селище с три-четири хиляди души население; повечето жители си изкарваха прехраната пряко или косвено чрез обслужване на Пиконосците.
Базата беше съвсем близо до града. Беше там от поколения, достатъчно дълго, за да могат фиданките, засадени с мъглявата надежда, че дивизионът може да се задържи достатъчно дълго, за да ги изсече за дърва за огрев, да порастат в огромни дървеса, осигуряващи благодатна сянка в Жаркото време. Казармените постройки бяха каменни, с дървения отвътре и покрити с каменни плочи, които да пазят от горещините и да не пускат водата вътре през Дъждовното време.