Тъкмо се канех да запитам защо селяните са били толкова глупави, че да позволят на някакъв разбойник да пазарува каквото му трябва, особено след като търговията с Пограничните земи е незаконна, освен в точно определените от властта дни, но ескадронен подофицер Биканер поклати леко глава и си замълчах. По-късно той ми обясни, че граничните села и градчета редовно си търгуват с враговете и често се женят помежду си, което, допълни той: „Прави налагането на закона интересно понякога, щото не знаеш дали ще нагазиш здраво в някоя кръвна вражда, или не.“
Трябваше веднага да яхнем конете и да спасим дъщерята на търговеца, която се казваше Тигриня, преди да са я принесли в жертва на някой тъмен демон, да накажем Вълка и да не забравяме, напомни ни шефът на селото, че той трябва да плати не само за воловете, които ние също трябва да върнем, ако може, но и за двамата убити и тежките рани на слугата му.
Така че прекосих границата в първата си военна кампания — двайсет и седем бойци по дирите на някакъв дрипав разбойник и селското момиче, което беше отвлякъл.
Изаи знаеше къде е леговището на Вълка: на не повече от три левги от границата, малко на север от родното му село, за което разбойникът претендирал, че му е подвластно.
Тръгнахме по една тясна пътека през хълмовете и на два пъти видях незасъхнала волска тор, на не повече от два дни — бяхме на прав път. Чувствах се много уверен, напълно сигурен, че ще унищожим злодея и ще си спечеля голяма почит.
Пиконосецът в авангарда на колоната извика предупредително и видях отпред трима души, точно където пътеката навлизаше в тясно дефиле. Крещяха войнствено и стреляха с лъкове, но стрелите падаха далече.
Бяхме ги спипали! Тъкмо се канех да дам сигнал за атака и ескадронен подофицер Биканер каза:
— Сър!
Имаше нещо властно в тона му и затова се сдържах, въпреки че ме хвана яд — битката не е време за приказки.
— Моля легата да ме прощава, но тукашните имат навик да засмукват войниците — пратят няколко души напред да ги предизвикат, а ядрото лежи в засада.
Като го каза, цялата ми надута самоувереност се изпари и се изругах наум. Знаех, че Биканер е прав, и че освен това Вълка е пуснал заклинание да види дали ще намери глупак, на когото да внуши глупава кръвожадност.
— Колона… стой! — отсякох. — Слез от конете! Ескадронен подофицер Биканер, искам четирима спешени напред по фланговете, по скалите горе. Петима стрелци да навлязат в прохода за поддръжка. Отваряйте си очите да не ни очакват от другата страна.
След като съгледвачите ми поеха напред — прибягваха от укритие на укритие като предпазливи гущери — чух оттатък височината тропот на конски копита.
— Готово — каза Биканер. — Вече няма засада.
Но аз си бях научил урока. Можеше да ни играят двоен блъф — и точно това бяха направили. Зад тесния каньон имаше малко дере, идеално за скриване на конете, докато ездачите им изчакват двайсет и пет идиота да влязат в капана — дере с пресни, още димящи конски фъшкии. Но ездачите на Вълка се бяха оттеглили.
— Така е с Планинските воини — каза старши пиконосец Уейс. — Само в гръб ще те ударят, никога в лице.
Предположих, че вижда нещо недостойно в това шепа зле обучени мъже да не искат да застанат срещу двайсет и седем редовни войници. Аз лично смятах, че всеки, който се бие, както не му харесва, е не само глупав, но и обречен на кратък живот.
Продължихме в планините, но не се натъкнахме на друг капан.
Минахме завоя, след който пътеката продължаваше нагоре по полегат склон с високи голи скатове от двете страни, и най-сетне видяхме твърдината на Вълка на Гази.
Представляваше кръгла кула, с височина около петдесет стъпки и малко повече в диаметър, изградена с плоски камъни, струпани един върху друг и грубо скрепени и измазани с глина. По стените имаше амбразури за стрелба и преброих три етажа и площадка с каменно перило, от която да стрелят. Процепите на горния етаж бяха по-широки, почти колкото прозорци.
Чак замък не можеше да се нарече — не беше и нужно да е замък, за да ни спре.