Привечер се спряхме за втората нощувка и когато запалихме огньовете, разездът се върна. Групата със сановника, изглежда, беше пътувала по-бързо, отколкото смяташе капитан Мелет, защото не бяха успели да видят никого. Но губернаторът беше по пътя, или най-малкото някой със слоновете му, защото момчетата бяха намерили слонска тор.
— Освен ако скапаният треперко не е направил най-гадната купчина говна, откакто мама ми обясняваше за запека — подхвърли един от задните редици.
Направих се, че не съм чул коментара, но човека си го отбелязах и когато дойде време за наряда да се помогне на готвачите да почистят след вечеря, изведнъж му се намери работа.
Планините вече бяха много близо и на другия ден щяхме да стигнем до тях. Нещо от донесението на патрула ме разтревожи още повече: не бяха срещнали никакви пътници, идващи от север. Щом по пътя от Пограничните земи не идваше никой — нито търговец, нито скитник или просяк, значи наистина предстоеше неприятност.
На съмване изпратих напред нов патрул, но този път от десет души, понеже бяхме близо до враждебна територия.
Планинските подножия бяха голи и каменисти, затова по фланговете си отваряхме очите на четири. На няколко пъти съгледвачите ни донесоха, че са забелязали движения, но така и не бяха видели нито кон, нито ездач.
— Там са те — увери ме мрачно старши пиконосец Уейс. — Ама ще ги видиш само когат’ те поискат да ги видиш.
Патрулът се върна много преди стъмване. Съобщиха, че били стигнали до устието на прохода Сулем, без да се натъкнат резидента.
Бяхме закъснели фатално.
Спряхме се за нощуване и организирах посменна охрана с по една четвърт от състава. Вече трябваше да сме готови за бой всеки момент. Разтоварихме само най-необходимите неща, а нещастните волове нахранихме и напоихме, без да ги разпрягаме.
Два часа преди разсъмване, щом небето на изток посивя, вдигнахме лагера и тръгнахме. Помолих капитан Мелет да разстави войниците си от двете страни на пътя и задържах няколко разезда от конницата си за реагиране в случай, че ги нападнат. Освен това тръгнахме в разгърнат строй, за да не сме съвсем лесна мишена.
Точно по изгрев-слънце стигнахме прохода Сулем.
Проходът, както знаят всички, е най-прекият път между кралствата Нуманция и Майсир, като помежду им лежи Граничната провинция Кайт. В мирни времена това е най-добрият търговски път.
Само че Планинските воини рядко го допускат. За тях търговецът е просто човек, който с най-голяма охота ти поднася всичката си стока и пари, стига да размахаш меча си пред лицето му.
Проходът Сулем се точи около дванайсет левги, докато се влее в равнинния път, водещ към град Саяна. Над дъното на прохода от двете страни се издигат голи ридове, високи 600 до 1500 стъпки. Започва с тясна клисура, след това, някъде към средата на маршрута, излиза на едно широко плато, където река Сулем обръща и се спуска с грохот в едно дефиле на юг. Оттам до сравнително равнинната земя на Кайт е по-гостоприемно, реката лъкатуши покрай пътя.
Дванайсет левги, само два дни езда, но никой, дори планинците, не го е преминавал някога за толкова време. Всеки завой, всеки зигзаг, всяка скала може да крие засада и най-вероятно я крие.
Входът на прохода откъм Ърей е най-тесен, височините са едва на няколкостотин стъпки едни от други — стръмни и недостъпни скали.
През тази зейнала паст се придвижвахме бавно. В челото бях пуснал конници, а зад тях пехотинци, за които капитан Мелет заяви, че били с най-здрави крака. Ако забележеха нещо обезпокоително, щяха да се върнат на бегом към главната ми колона и да ме предупредят.
Пусках ги напред по двойки с изричната заповед никой да не изоставя партньора си при никакви обстоятелства. Планинските воини ценят над всичко храбростта — най-храбрите могат да издържат на всякаква болка, без да извикат. Пленник, все едно дали е ранен, или не, го изтезават до смърт и ако издъхне, без да изкрещи, за него ще се говорят хубави думи около огньовете на планинците. Но това се случва рядко, тъй като племето е много опитно в кръвожадните си забавления.
Моите конници бяха опитни и си имаха свои правила: никога не оставяй другаря си, освен ако е мъртъв, а ако се наложи, убий го сам. Някои от мъжете си носеха малки ками, окачени на шиите и предназначени за самите тях в случай, че няма кой да прояви последната милост.