— Така… Да ти е дължал пари? Или може би стока? Ти да си му дължал нещо?
— Не.
Клей си пое дълбоко дъх и в този миг за пръв път забеляза ръцете на Текила. Бяха целите в дребни белези, а дланите и пръстите му бяха толкова подпухнали, че не се виждаха кокалчетата.
— Ти обичаш ли да се биеш?
Движението на главата можеше да бъде както кимване, така и поклащане.
— Вече не.
— Но някога си обичал, така ли?
— Детски истории. Веднъж се бихме с Тиквата.
Най-после! Клей отново си пое дъх и вдигна писалката.
— Благодаря ви, сър, за помощта. Та кога точно, казваш, си се бил с Тиквата?
— Отдавна.
— На колко години беше?
Вдигане на рамене като при глупав въпрос. Клей знаеше от собствен опит, че клиентите му нямат представа за времето. Наистина помнеха, ако са ги обрали вчера или ако миналия месец са били арестувани, но за периоди над трийсет дни назад всичко се сливаше в едно. Животът на улицата беше една непрестанна борба за оцеляване сега и днес, така че не им оставаше много време за спомени, а и в миналото им нямаше нищо, за което да си спомнят с носталгия. Не виждаха и някакво бъдеще пред себе си, така че и това понятие им беше чуждо, дори като отправна точка.
— Като деца — каза Текила. Той си падаше по късите отговори или може би с разбити челюсти не му се говореше много.
— На колко години беше тогава?
— Май на дванайсет.
— В училище ли бяхте?
— Играехме баскетбол.
— Лошо ли се сбихте? Имаше ли кръв, счупени кости, такива неща?
— Не. По-големите ни разтърваха.
Клей остави за момент слушалката и обобщи наум защитата си. Дами и господа съдебни заседатели, моят клиент е застрелял мистър Тико (който е бил невъоръжен) пет или шест пъти в упор, с откраднат пистолет и в тясна, мръсна уличка, по две причини: първо, защото го е познавал, и второ, защото преди около осем години веднъж са се сдърпали на игрището. Може да не ви се струва убедително, дами и господа, но както всички знаем, в град като Вашингтон тези две причини са точно толкова уважителни, колкото и всички останали.
Той отново вдигна слушалката.
— Виждахте ли се често с Тиквата?
— Не.
— Кога се видяхте за последен път, преди да го застреляш?
Вдигане на рамене. Отново проблемът с времето.
— По веднъж на седмица виждахте ли се?
— Не.
— По веднъж в месеца?
— Не.
— Два пъти годишно?
— Може би.
— Когато се видяхте преди два дни, скарахте ли се за нещо? Помогни ми, Текила! Нужни са ми подробности.
— Не сме се карали.
— Защо влязохте в страничната уличка?
Текила остави слушалката и заклати глава напред-назад, много бавно, сякаш да раздвижи схванатия си врат. Очевидно изпитваше силни болки. Белезниците му се бяха врязали в кожата. После отново вдигна слушалката.
— Ще ти кажа истината. Имах пистолет и ми се прищя да гръмна някого. Който и да е, няма значение. Излязох от лагера и тръгнах из улиците, ей така, напосоки, като се оглеждах кого да гръмна. За малко щях да опукам един кореец пред магазина му, наоколо обаче имаше хора. После видях Тиквата. Познавахме се. Поприказвахме си минута — две. Казах му, че ако иска да се надруса, имам малко прах. Влязохме в уличката и аз го гръмнах. Не знам защо. Така ми дойде, отвътре.
Когато стана ясно, че разказът е приключил, Клей запита:
— Какъв е този лагер?
— Център за наркомани. Където живеех.
— Колко време си живял там?
Пак ще се запъне с времето, помисли си Клей. Ала отговорът го изненада.
— Сто и петнайсет дни.
— Бил си чист сто и петнайсет дни?
— Аха.
— Беше ли чист, когато гръмна Тиквата?
— Аха. Още съм чист. Сто и шестнайсет дни.
— Убивал ли си човек преди?
— Не.
— Откъде взе пистолета?
— Задигнах го от къщата на братовчед ми.
— Лагерът заключва ли се?
— Да.
— Ти избяга ли?
— Пуснаха ме за два часа. След сто дни може да излизаш по за два часа на ден. После се връщаш.
— Така значи. Излезе от лагера, отиде в дома на братовчед си, открадна пистолета, после тръгна по улиците да търсиш кого да гръмнеш и срещна Тиквата.
Към края на изречението Текила вече кимаше.
— Тъй си беше. Не ме питай защо. Не мога да ти кажа. И аз не знам.
В червеното от кръв око на Текила сякаш изби влага. Дали от чувство за вина или от разкаяние, Клей не можеше да определи със сигурност. Той извади някакви книжа от куфарчето и ги плъзна през процепа в плексигласа.