Клей се извърна и храбро погледна своя мъчител право в модните дизайнерски слънчеви очила.
— Да — отвърна той колкото можеше по-безразлично.
— Никакъв адвокат не си ти! — заяви младежът. Зад него се бе събрала малка тълпа от зяпачи.
— Боя се, че съм — каза Клей.
— Няма начин да си адвокат, приятел!
— Изключено — добави друг от тайфата.
— Сигурен ли си, че си адвокат?
— Аха — кимна Клей, влизайки в тона им.
— Че ако си адвокат, как можеш да караш такава кола?
Клей не беше сигурен от кое го заболя повече — от смеха на околните или от истинността на забележката. Той каза нещо, с което само усложни положението си:
— Мерцедеса го кара жена ми.
— Ти нямаш жена, бе! Къде ти е халката?
Какво ли още бяха забелязали? — запита се Клей. Смехът продължаваше, когато едното крило на двойната врата прищрака и се отвори. С усилие на волята той успя да пристъпи небрежно вътре, вместо да се шмугне бързешката и да им покаже колко го е страх. Фоайето беше нещо като бункер — с циментов под, метални врати, нисък таван, оскъдно осветление; липсваха само чували с пясък и оръжие. Зад дълга метална маса с два телефона седеше секретарка. Без да вдига поглед от масата пред себе си, тя каза:
— Ей сега идва.
Талмидж Екс беше жилест, напрегнат като навита пружина мъж на около четирийсет, без капка тлъстина по източеното тяло, без намек за усмивка на сбръчканото, преждевременно състарено лице. Очите му бяха големи и тъжни, в тях се отразяваха няколко десетилетия, прекарани на улицата. Беше много черен, а дрехите му много бели: колосана памучна риза и дочен панталон. Черните му военни ботуши бяха лъснати до блясък. Главата му също лъщеше, без нито един косъм.
Мистър Екс посочи единствения стол в импровизирания си офис и затвори вратата.
— Носите ли книжата? — запита без предисловия той. Явно размяната на светски любезности не беше между силните му страни.
Клей му подаде необходимите документи, върху всеки от които се различаваше нечетливият подпис на Текила Уотсън. Клей забеляза, че домакинът му не носи часовник; в помещението нямаше никакви други часовници. Времето бе оставено отвън, пред прага.
— Кога ги подписа?
— Подписани са с днешна дата. Бях при него в ареста преди около два часа.
— Вие негов адвокат ли сте? — запита Талмидж Екс. — Официално назначен от съда?
Човекът явно не за пръв път се сблъскваше със системата на наказателното правораздаване.
— Да. Назначен от съда и зачислен по делото от СОЗ.
— Гленда още ли е там?
— Да.
— С нея се знаем отдавна. — Тази кратка забележка щеше да си остане единствената светска любезност в целия разговор.
— Чухте ли тук за убийството? — запита Клей, като извади жълт адвокатски бележник от куфарчето и се приготви да записва.
— Научихме едва преди час, когато се обадихте. Знаехме, че във вторник е излязъл и не се е върнал, усещахме, че нещо не е наред, но при нас всеки ден по нещо не е наред. — Той говореше бавно и отчетливо, подбирайки внимателно думите, примигвайки често, но без да отделя поглед от Клей. — Разкажете ми какво всъщност е станало.
— Но между нас да си остане.
— Аз съм негов възпитател. Освен това съм и пастор. Вие сте му адвокат. Всичко, изречено в тази стая, си остава в тази стая. Нали така?
— Така.
Клей му разправи подробностите, които бе успял да събере до момента, включително версията на Текила за случилото се. Професионално и етично погледнато, той нямаше право да разкрива пред трети лица показанията на клиента си. Но какво пък? Талмидж Екс знаеше за Текила Уотсън повече, отколкото Клей изобщо се надяваше някога да научи.
Докато траеше разказът, Талмидж Екс най-после извърна поглед встрани и затвори очи. После вдигна глава, към тавана, сякаш питаше Бог защо се случва всичко това. Беше видимо обезпокоен; мислите му го отнесоха нанякъде.
Когато Клей привърши, Талмидж Екс запита:
— С какво мога да ви помогна?
— Бих желал да видя личното му досие. Той ме е упълномощил.
Досието вече лежеше върху бюрото на Талмидж Екс, но той каза:
— После. Първо да поговорим. Какво точно ви интересува?
— Да започнем от Текила. Откъде дойде той?
Талмидж Екс отново гледаше Клей в очите. Явно беше готов да помогне.