— От улицата. Откъдето и всички останали. От социалните служби го бяха насочили към нас като безнадежден. Няма семейство. Никога не е познавал баща си. Майка му умряла от СПИН, когато бил на три години. Отгледан бил от някакви лели, прехвърляли си го една на друга, давали го в сиропиталища, имал няколко ареста като малолетен, бил и в дом за непълнолетни престъпници. Напуснал училище. Типичен случай. Вие знаете ли какво представлява лагер „С“?
— Не.
— При нас идват най-тежките случаи, тези, които са постоянно зависими от дрога. Заключваме ги няколко месеца, третираме ги като новобранци в казарма. Тук сме осем души възпитатели, всички сме наркомани, не бивши, а сегашни, защото един наркоман никога не е напълно излекуван, трябва да знаете това. Четирима от нас са и пастори. Аз съм лежал тринайсет години за наркотици и грабеж, после се обърнах към Бога. Тъй или иначе, ние се занимаваме с младите наркомани, зависими от крек, на които никой друг не може да помогне.
— Само от крек ли?
— В крека е истината, мой човек. Евтин е, има го в изобилие, помага ти да забравиш живота за няколко минути. А започнеш ли веднъж, няма отърване.
— Текила не можа да ми разкаже много за полицейското си досие.
Талмидж Екс отвори папката и прехвърли няколко страници.
— Вероятно защото самият той не си спомня много. Години наред е бил все надрусан. Ето го досието му: разни дреболии като малък, обири, кражби на коли, обичайните неща, колкото да има пари за дрога. На осемнайсет години е лежал четири месеца за кражба от магазин. Три месеца по-късно, вече миналата година, го прибират за притежание на наркотици. За такъв като нас досието му не е толкова лошо. Нито един случай на насилие.
— Колко тежки престъпления има?
— Аз лично не виждам нито едно.
— Е, това все ще помогне някак — заяви Клей.
— На мен ми се струва, че нищо няма да му помогне.
— Чух, че е имало поне двама свидетели. Не съм оптимист.
— Той признал ли си е пред ченгетата?
— Не. Те самите ми казаха, че когато са го прибрали, млъкнал и не им казал нищо.
— Това не е обичайно.
— Така е — съгласи се Клей.
— На мен ми мирише на доживотна без възможност за условно освобождаване — заяви Талмидж Екс, човек с опит в тия неща.
— Вероятно.
— Но за такива като нас това не е краят на света, мистър Картър. В известен смисъл животът зад решетките е по-добър от този на улицата. Аз имам много приятели, на които там им е по-добре. Тъжното е, че Текила е от онези, които няма да издържат в затвора.
— Защо мислите така?
— Момчето има мозък. След като му помогнахме да се изчисти и оправи, се чувстваше наистина добре. За пръв път през съзнателния си живот беше напълно трезв. Отначало не можеше да чете като хората, но го научихме. Обичаше да рисува и ние го насърчавахме да се занимава с изкуство. Тук уж гледаме да не се поддаваме на сантименталности, но с Текила наистина бяхме горди. Той дори мислеше да смени името си, по понятни причини.
— Не сте сантиментални значи?
— Обикновено губим две трети от хората, мистър Картър. Шейсет и шест процента. Прибираме ги като крастави псета, надрусани, мозъците им сварени на каша от крек, недохранени, гладуващи, с обриви по кожата, с опадали коси, най-жалките отрепки на Вашингтон, а при нас заглаждат косъма, изчистваме ги от дрогата, заключваме ги и им провеждаме обучение като в казарма, караме ги да стават сутрин в шест, да почистват стаите си за проверка, после закуска в шест и трийсет, нонстоп обучение с корави и взискателни възпитатели, които сами са били навремето точно като тях, тук не си поплюваме с питомците, да ме прощавате за израза, нас никой не може да ни изпързаля, защото игрите са ни ясни отдавна. След месец са чисти и горди със себе си. Външният свят не им липсва, понеже там не ги чака нищо хубаво — нито работа, нито семейство, нито някой, който да ги обича. Лесни са за превъзпитание, а и ние сме неумолими. Като минат три месеца, според човека, разбира се, евентуално започваме да ги пускаме отново на улицата, отначало по за час — два дневно. От десет девет се връщат, с радост се прибират в стаичките си. Държим ги при нас една година, мистър Картър. Дванайсет месеца и нито ден по-малко. Опитваме се да им дадем някакво образование, да усвоят някой занаят, компютри или нещо такова. Стараем се да им намерим работа. При завършването на курса всички плачем от радост. После си тръгват и до още една година-две трети са отново на крек, устремени с главата надолу към дъното.