Всяка следваща новина за него предизвикваше ново издание, обилно гарнирано със статии от интернет във формат на електронен бюлетин, който адвокатите си разменяха. Наказателното разследване срещу Клей беше голяма новина. Появи се и снимката му в Белия дом, описания на гълфстрийма, клюки за баща му.
Още от самото начало анонимните издатели бяха изпращали факсове и до офиса на Клей, но вярната мис Глик ги беше хвърляла направо в коша. Неколцина служители от йейлския клон също бяха получили подобни факсове, но те пазеха гърба на шефа си. Този ден обаче Оскар донесе копие от най-новото издание, което се позоваваше на статията в „Балтимор Прес“, и му го хвърли на бюрото с думите:
— Просто да знаеш.
— Имаш ли представа кой стои зад това? — запита Клей.
— Не. Разпраща се из целия град, нещо като циркулярно писмо.
— Тия хора нямат ли си друга работа?
— Явно не. Не им обръщай внимание, Клей. На върха винаги е самотно.
— Значи аз съм вече герой на комикс. Божичко, само като си помисля, че преди осемнайсет месеца никой не беше чувал за мен!
Отвън се разнесоха резки, сърдити гласове. Клей и Оскар изтичаха в коридора и видяха как охраната се бори с някакъв силно възбуден господин. От околните стаи наизлизаха служители и секретарки.
— Къде е Клей Картър? — извика мъжът.
— Ето ме! — отвърна Клей, като пристъпи него. — Какво искате?
Изведнъж мъжът се умири, макар че пазачът продължаваше да го държи. Ед Уайът и още един сътрудник също се приближиха.
— Аз съм ваш клиент — обясни непознатият, като дишаше тежко. — Пуснете ме! — изкрещя той на пазача и се изскубна от ръцете му.
— Оставете го — нареди Клей.
— Настоявам да се посъветвам с адвоката си — изкрещя мъжът.
— Не е това начинът да си насрочите среща — заяви невъзмутимо Клей. Подчинените му го гледаха.
— А, така ли? Опитах всички други начини, но телефоните ви дават заето. Вие ни измамихте, тъкмо щяхме да получим добро обезщетение от циментовата компания. Бихме желали да знаем защо стана така. Какво, малко ви бяха парите ли?
— Вие явно вярвате на всичко, което пишат вестниците.
— Аз вярвам, че нашият собствен адвокат ни мами. И ние няма да оставим тая работа току-така.
— Вижте какво, успокойте се и престанете да четете вестници. Още работим по споразумението. — Това беше лъжа, но продиктувана от добри намерения. Бунтът трябваше да бъде потушен поне тук, в офиса.
— Намалете си хонорара и уредете да вземем пари и ние — озъби се мъжът. — Говоря от името на вашите клиенти.
— Ще ви уредя обезщетение — каза с усмивка Клей. — Само се успокойте.
— В противен случай ще се обърнем към адвокатската колегия във Вашингтон.
— Само по-спокойно.
Човекът се поукроти, после се обърна и напусна офиса.
— Хайде, всички на работа! — извика Клей и плесна няколко пъти с ръце, сякаш ги чакаха неотложни задачи.
Час по-късно в офиса се появи Ребека, сякаш просто й бе хрумнало да се отбие. Тя подаде сгъната бележка на секретарката в приемната.
— Моля ви, предайте това на мистър Картър.
След кратко споглеждане с пазача, който бдеше отстрани, секретарката явно реши, че младата дама не представлява заплаха.
— Аз съм негова стара позната — увери я Ребека.
Която и да беше загадъчната посетителка, тя успя да измъкне мистър Картър от скривалището му по-бързо от който и да било друг в кратката история на фирмата. Той я въведе в кабинета си и двамата седнаха в ъгъла — Ребека на диванчето, а той на един стол, който придърпа колкото се можеше по-близо до нея. Дълго време мълчаха. Клей си бе глътнал езика от вълнение. Присъствието й можеше да означава стотици неща, всичките едно от друго по-хубави.
Той с мъка се сдържаше да не се нахвърли върху нея, да почувства тялото й, да подуши парфюма на шията, да прокара ръце по бедрата й. Нищо във външния й вид не се бе променило — същата прическа, същият грим, същото червило, същата гривна.
— Оглеждаш краката ми — каза тя накрая.