— Вярно е — призна той.
— Клей, какво става? Толкова лоши неща пишат вестниците…
— Затова ли си дошла?
— Да, разтревожих се.
— Това означава ли, че още се интересуваш от мен?
— Да. Интересувам се.
— И че не си ме забравила?
— Не, не съм. В момента съм на друга вълна, с този мой брак и така нататък, но все още мисля за теб.
— През цялото време ли?
— Да. Все повече.
Клей затвори очи и сложи ръка на коляното й, но тя рязко я отмести.
— Аз съм омъжена, Клей.
— Тогава да извършим прелюбодеяние!
— Не.
— На друга вълна, а? Звучи, сякаш е нещо временно. Какво има, Ребека?
— Не съм дошла да обсъждаме брака ми. Минавах наблизо, сетих се за теб и реших да се отбия.
— Като куче, което се е загубило? Не го вярвам.
— Не си длъжен. Как е онази куха блондинка?
— Виждаме се от време на време. Имаме споразумение.
Ребека се замисли върху думите му. Явно това споразумение не й харесваше. На нея й беше позволено да е омъжена за друг, но, виж, Клей нямаше право на споразумения.
— Как е плужекът? — запита той.
— Горе-долу.
— Горе-долу значи. Звучи изключително ласкаво от устата на една младоженка.
— Караме я някак.
— Женени сте едва от година, а я карате някак? Само толкова?
— Да.
— Ти не спиш с него, нали?
— Аз съм омъжена за него.
— Той е един жалък мухльо. Видях ви да танцувате на сватбата ти и щях да повърна. Кажи ми, че е гола вода в леглото.
— Гола вода е в леглото. А блондинката как е?
— Пада си по девойки.
Двамата избухнаха в искрен, продължителен смях. После отново замлъкнаха, понеже нямаше нищо за казване. Тя кръстоса крака. Клей не отделяше очи от нея. Коленете им почти се допираха.
— Ще оцелееш ли? — запита тя.
— Да не говорим за мен. Да поговорим за нас.
— Нямам намерение да изневеря на мъжа си.
— Но си го мислила, нали?
— Надявай се!
— Ама ще бъде хубаво, не мислиш ли?
— И да, и не. Във всеки случай аз не мога така.
— Нито пък аз, Ребека. Нямам намерение да те деля с никого. Някога те имах цялата и те изпуснах. Ще те чакам, докато си отново свободна. Само побързай, по дяволите!
— Това няма да го бъде, Клей.
— Ще го бъде, и още как!
36
Ридли лежеше до него, но Клей прекара нощта в мисли за Ребека. Ту заспиваше, ту се събуждаше — всеки път глуповато и щастливо ухилен. Точно в пет обаче усмивката му замръзна на лицето, защото телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката, после прехвърли разговора в кабинета си.
Беше Мел Снелинг, негов съквартирант от колежа, сега лекар в Балтимор.
— Трябва да поговорим, приятелю — каза Мел. — Спешно е.
— Добре — отвърна Клей с подкосени крака.
— Точно в десет срещу Линкълн Мемориъл.
— Става.
— Много е възможно да ме следят — каза Мел и линията прекъсна. Доктор Снелинг беше този, който прегледа откраднатия доклад като лична услуга за Клей. Явно от ФБР бяха стигнали до него.
За пръв път на Клей му мина безумната мисъл просто да побегне. Да преведе това, което бе останало от парите му, в банка в някоя бананова република, да избяга от този скапан град, да си пусне брада, да изчезне. Като, разбира се, вземе Ребека със себе си.
Само дето майка й щеше да ги открие преди ФБР.
Направи си кафе и взе душ. Нахлузи едни джинси и влезе да се сбогува с Ридли, но тя не бе помръднала.
Много беше вероятно Мел да носи записващо устройство. След като от ФБР го бяха пипнали, положително му бяха приложили всичките си до болка познати мръсни номера. Може би го бяха заплашвали със съд и затвор, ако откажеше да натопи приятеля си. Сигурно му бяха досаждали с неочаквани посещения, телефонни обаждания, следене. Накрая като нищо го бяха принудили да си сложи микрофон и да постави капан на Клей.
Зак Батъл не беше в града и Клей трябваше да решава сам. Той пристигна пред Линкълн Мемориъл в девет и двайсет и се смеси с малкото туристи по това време. Няколко минути по-късно дойде и Мел, което му се стори подозрително. Защо му трябваше на Мел да идва половин час преди уговорената среща? Дали не му готвеха засада? Дали агентите Луш и Спунър не дебнеха наоколо с микрофони, фотоапарати и пушки? От един поглед към лицето на Мел Клей разбра, че носи лоши новини.