Двамата се здрависаха, размениха поздрави, опитаха се да се държат любезно. Клей подозираше, че всяка дума се записва. Беше началото на септември; времето беше хладно, но не студено, а Мел се беше увил, сякаш очакваше да завали сняг. Под всичките дрехи можеше да има и видеокамери.
— Да се разходим — посочи с ръка Клей по посока на Уошингтън Монюмънт.
— Защо не? — вдигна рамене Мел, сякаш му беше все едно. Ако имаше капан, той не беше в близост до мистър Линкълн.
— Следят ли те? — запита Клей.
— Не мисля. Пътувах със самолет от Балтимор до Питсбърг, оттам взех друг до „Рейгън Интърнешънъл“, оттам такси. Не смятам, че някой ме следи.
— Спунър и Луш ли те откриха?
— Да, ти познаваш ли ги?
— Отбиха се и при мен два-три пъти. — Вървяха покрай Огледалото, откъм южната му страна. Клей нямаше намерение да казва нищо, което един ден да му се наложи да чуе отново. — Мел, знам как действат федералните. Обичат да притискат свидетеля. Да поставят капани със записващи устройства и микрофони и с разни други играчки. Не ти ли предложиха да си сложиш и ти микрофон?
— Предложиха ми.
— А ти?
— Аз им казах да се гръмнат.
— Благодаря.
— Имам страхотен адвокат, Клей. Той ми отдели достатъчно време, разказах му всичко. Не съм направил нищо нередно, понеже не съм търгувал с акции. Разбирам, че си правил къси продажби и не би повторил, ако имаше възможност да избираш. Може би и аз съм имал вътрешна информация, но важното е, че не съм я използвал. Но трудното ще дойде, когато получа призовка да дам показания пред разширен съдебен състав.
Делото още не бе стигнало до разширен състав, който трябваше да реши дали то ще отиде в съда, или не. Очевидно беше, че Мел се съветва с добър адвокат. За пръв път от четири часа насам дишането на Клей се поуспокои.
— Продължавай — прошепна той. Ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на джинсите. Зад тъмните очила очите му наблюдаваха внимателно всички наоколо. Ако Мел бе изпял всичко на ФБР, за какво им беше да го кичат с микрофони и жици?
— Големият въпрос е: как са стигнали до мен? На никого не съм казвал за доклада, който ме помоли да прегледам. А ти споделял ли си с някого?
— С никого, Мел.
— Не вярвам.
— Кълна ти се. За какво ми е да споделям с когото и да било?
Спряха се за момент на кръстовището на Седемнайсета улица. Когато тръгнаха отново, свиха вляво, за да избегнат тълпата. Мел прошепна:
— Ако излъжа пред заседателите за доклада, не могат да те обвинят. Но ако ме хванат, че лъжа, самият аз отивам в затвора. Кой, освен теб знае, че съм го преглеждал? — запита отново той.
Чак тогава Клей се убеди, че няма никакви жици и микрофони и че никой не ги подслушва. Мел не бе тръгнал да събира улики от него — искаше просто да се успокои.
— Името ти не фигурира никъде, Мел — обясни Клей. — Просто ти пратих материала. Не си преснимал нищо, нали?
— Разбира се.
— После ти ми го върна. Отново го прегледах. От теб нямаше никъде следа. Бяхме говорили по телефона поне шест-седем пъти. Всички твои коментари и оценки бяха устни.
— А останалите адвокати, които работиха по делото?
— Някои от тях са го виждали. Знаеха, че е у мен още преди да подадем иска. Знаеха, че съм го дал на лекар за становище, но нямат представа кой е той.
— Може ли ФБР да ги принуди да дадат показания, че си разполагал с доклада, преди да заведеш делото?
— Изключено. Могат да се опитат, но тези хора са адвокати, и то от големите, Мел. Те не са направили нищо лошо, не са продавали акции и, най-важното, няма да кажат на федералните нито дума. Тук съм защитен.
— Сигурен ли си? — запита подозрително Мел.
— Абсолютно.
— А аз какво да правя?
— Продължавай да слушаш какво те съветва адвокатът ти. Има всички шансове това никога да не стигне до съда. — На Клей много му се искаше да стане така, но, уви, не беше сигурен. — Ако си държиш устата затворена, всичко ще се размине.
Двамата повървяха мълчаливо още стотина метра. Приближаваха се към Уошингтън Монюмънт.
— Ако получа призовка — каза бавно Мел, — предлагам ти да се срещнем пак.
— Разбира се.
— Нямам намерение да ходя в затвора, Клей.
— Нито пък аз.
Двамата се спряха сред една тълпа на тротоара пред паметника.
— Изчезвам, Клей. Довиждане. Ако не ти се обадя повече, значи всичко е наред.
С тези думи той се сля с тълпата от ученици и изчезна.