Съдебната палата на окръг Коконино беше сравнително спокойна в деня преди процеса. Всеки си вършеше тихо работата, нямаше и намек за историческите сблъсъци, които щяха да се разразят съвсем скоро във Флагстаф. Беше втората седмица на септември, а температурите не падаха под 38 градуса. Клей и Оскар обиколиха набързо градския център и се шмугнаха в сградата на съда, където работеха климатици.
В самата съдебна зала обаче атмосферата беше напрегната, тъй като двата екипа адвокати се бяха събрали да уточнят изходните си позиции по делото. В ложата още не седяха съдебни заседатели; процесът по подбора им щеше да започне точно в девет на другата сутрин. Дейл Мунихъм и неговият екип бяха заели места от едната страна на арената. Групата на „Гофман“, предвождана от самоуверен адвокат от Лос Анджелис на име Роджър Рединг, заемаше другата половина. Викаха му Роджър Ракетата, понеже удряше бързо и безпощадно. А също и Роджър Шилото, понеже обикаляше цялата страна като защитник по най-големите дела и винаги успяваше да промуши клиента си през някоя дупка в закона.
Клей и Оскар заеха местата си сред публиката, която още на предварителните дебати беше твърде внушителна. Уолстрийт наблюдаваше отблизо делото. Финансовата преса се готвеше да го отразява във всеки пореден брой. Разбира се, лешояди като Клей също не криеха любопитството си. Първите два реда седалки бяха заети от идентични корпоративни типове в еднакви костюми — без съмнение адвокати и хора от висшата йерархия на „Гофман“, които трепереха за изхода на делото.
Мунихъм нахълта в съдебната зала като кръчмарски побойник и избуча с плътният си бас нещо заядливо на съдията и после на Роджър. Той беше стара кримка; накуцваше леко с единия крак, но невинаги. Понякога се подпираше на бастун, понякога забравяше за него.
Роджър беше невъзмутим като холивудски актьор в типична роля — с безупречен костюм, прошарена коса, издадена брадичка и мъжествен профил. Може би самият той в един момент от живота си бе желал да бъде актьор. Изразяваше се стилно, с добре оформени изречения, които се лееха без запъване от устата му. Никакво хъмкане, мънкане и излишни паузи. Никакви словесни гафове. Когато започнеше да излага дадена теза, демонстрираше превъзходен речник, богат и в същото време достъпен, като притежаваше способността едновременно да изгражда три или четири отделни аргумента, които впоследствие виртуозно свързваше в безупречно логическо заключение. Роджър Рединг не се боеше нито от Мунихъм, нито от съдията, нито от фактите по делото.
Когато Рединг вземеше думата дори по някоя съвсем дребна тема, Клей се улови, че слуша като омагьосан. Изведнъж му мина смразяващата мисъл: ако се стигнеше до дело във Вашингтон, „Гофман“ нямаше да се поколебае да изпрати Роджър Ракетата, за да го унищожи.
Докато двамата велики адвокати изнасяха своето представление на сцената, Клей бе разпознат. Един от сътрудниците на Рединг на масата се огледа и си каза, че е видял познато лице. Смушка колегата до себе си и двамата заедно идентифицираха обекта. Извадиха се писалки, написаха се бележки, които бяха подадени на звездите пред тях.
Съдията обяви петнайсетминутна пауза, за да отиде до тоалетната. Клей излезе от залата и тръгна да търси нещо газирано за пиене. Последваха го двама мъже, които го застигнаха в края на коридора.
— Мистър Картър? — заговори учтиво първият. — Аз съм Боб Мичъл, вицепрезидент и главен юрисконсулт на „Гофман“. — Той стисна здраво ръката на Клей.
— Приятно ми е — каза Клей.
— А това е Стърлинг Гиб, един от нашите нюйоркски адвокати. — Клей се видя принуден да се здрависа и с Гиб.
— Исках просто да ви кажа „добър ден“ — продължи Мичъл. — Не съм изненадан, че ви виждам тук.
— Имам известен интерес към делото — каза Клей.
— Това е твърде меко казано. Колко случая имате досега?
— Знам ли? — скромно каза Клей. — Доста. — Гиб, който не взимаше участие в разговора, се подсмихна ехидно.
— Всеки ден следим вашата интернет страница — продължи Мичъл. — При последното преброяване са били двайсет и шест хиляди. — Усмивката на Гиб стана още по-язвителна; той не криеше презрението си към играчите, занимаващи се с групови искове.
— Нещо такова — отвърна Клей.
— Струва ми се, че сте прекратили рекламите. Какво, достатъчно клиенти ли събрахте вече?
— Клиентите никога не стигат, мистър Мичъл.
— Какво смятате да правите с всички тези хора, ако сега спечелим делото? — обади се най-после Гиб.