— А какво смятате да правите вие, ако загубите? — не му остана длъжен Клей.
Мичъл пристъпи крачка напред.
— Ако сега спечелим, мистър Картър, ще ви бъде много трудно да намерите адвокат, който да поеме вашите двайсет и шест хиляди случая. Те няма да имат никаква стойност.
— А ако все пак загубите? — настоя Клей.
Гиб също пристъпи крачка напред.
— Тогава идваме право във Вашингтон, за да защитаваме своя клиент срещу вашия измислен групов иск — просъска той. — Ако дотогава не сте в затвора.
— Бъдете спокоен, ще ви чакам — отвърна на атаката Клей.
— Ще можете ли да намерите сградата на съда?
— Вече играх голф със съдията — отвърна Клей. — Освен това спя със стенографката — Това бяха лъжи, разбира се, но за момент двамата се поколебаха.
Мичъл се съвзе пръв, протегна ръка и каза:
— Е, хубаво, просто исках да ви кажа „добър ден“.
Клей разтърси ръката му и отвърна:
— Много ми беше приятно да се запозная с някого от „Гофман“, Вие май не реагирахте на иска ми.
— Да свършим първо тук — каза Мичъл. — После ще говорим и с вас.
Клей се готвеше да влезе в залата, когато някакъв напорист репортер му прегради пътя. Казвал се Дерек Еди-кой си от „Файнаншъл Уикли“ и искал да разменят набързо няколко думи. Вестникът му беше крайнодесен, ултраконсервативен, ненавиждащ адвокатите рупор на големите корпорации, и Клей съобрази, че не върви да го отпрати само с едно „Без коментар“ или „Чупката!“. При това името на Дерек му беше смътно познато. Дали не беше същият, който бе написал всичките онези гадости по негов адрес?
— Мога ли да ви запитам какво правите тук? — започна Дерек.
— Защо да не можете?
— Та какво правите тук?
— Същото, което и вие.
— Тоест?
— Радвам се на топлото време.
— Вярно ли е, че имате двайсет и пет хиляди клиенти, взимали „Максатил“?
— Не.
— Тогава колко?
— Двайсет и шест хиляди.
— На колко възлиза искът ви?
— Между нула и два милиарда долара.
Клей не подозираше, че съдията е издал нареждане и на двете страни да спазват пълна конфиденциалност по всички въпроси, свързани с делото. Тъй като на него му се говореше, наоколо веднага се събра тълпа. За негова изненада повечето бяха репортери. Той отговори на още няколко въпроса, без да им каже кой знае какво.
„Аризона Леджър“ писа, че случаите на Клей Картър били на стойност два милиарда долара. Вестникът помести снимка на Клей пред сградата на съда, с гора от микрофони, наврени в лицето му. Текст отдолу гласеше: „Кралят на исковете е в града“. Следваше кратко резюме на посещението на Клей и няколко абзаца за самото дело. Без пряко да го нарече алчен опортюнист, репортерът бе намекнал, че един гладен лешояд кръжи над съдебната зала, готов да заръфа пресния труп на „Гофман“.
Залата бе пълна с потенциални съдебни заседатели и зяпачи. Девет часа дойде и отмина, а от съдията и адвокатите по делото нямаше и следа. Бяха се затворили в кабинета на съдията, без съмнение улисани в спор по предварителните позиции на страните. Около съдийската маса се суетяха пристави и чиновници. От задната стаичка излезе млад мъж в костюм, заобиколи преградата и тръгна по централната пътека между седалките за публиката. Той рязко се спря пред Клей, наведе се и шепнешком запита:
— Вие ли сте Клей Картър?
Изненадан, Клей кимна.
— Съдията ви вика.
Насред бюрото на съдията имаше разтворен вестник. Дейл Мунихъм седеше в единия ъгъл на обширния кабинет. Роджър Рединг стоеше прав до прозореца, облегнат на една маса. Съдията се люлееше на своя въртящ се стол. И тримата имаха много ядосан вид. Клей се представи неловко. Мунихъм дори не си даде труд да дойде и да се здрависа с него; едва благоволи да кимне и го изгледа с нескрита омраза.
— Вие знаете ли, че съм издал нареждане за конфиденциалното, мистър Картър? — запита съдията.
— Не, сър.
— Сега ви го казвам.
— Аз не съм адвокат по делото — каза Клей.
— Стараем се да водим справедливо съдебните дела в щата Аризона, мистър Картър. И двете страни искат съдебните заседатели да са възможно най-неинформирани и безпристрастни. А сега благодарение на вас потенциалните заседатели знаят, че този случай не е единствен, че освен него има още поне двайсет хиляди подобни.
Клей не желаеше да се извинява или да изглежда разкаян, във всеки случай не и пред Роджър Рединг.