— Може да е било неизбежно — каза Клей. Той, така или иначе, никога не би водил дело пред този съдия. И сега нямаше да се остави да го сплашват.
— Защо просто не напуснете щата Аризона? — протътна гласът на Мунихъм от неговия ъгъл.
— Не съм длъжен — сопна се Клей.
— Искате да загубя, така ли?
Клей си каза, че е чул достатъчно. Не можеше да си представи с какво присъствието му ще навреди на Мунихъм, но защо да рискува?
— Е, добре, ваша светлост, тогава си тръгвам.
— Отлична идея — каза съдията.
Клей погледна към Рединг и каза:
— А с вас ще се видим във Вашингтон.
Рединг се усмихна учтиво, но поклати глава: Не.
Оскар прие да остане във Флагстаф и да наблюдава процеса. Клей се качи на гълфстрийма и се прибра мрачен вкъщи. Току-що бе изгонен от щата Аризона.
37
Новината, че „Хана“ освобождава хиляда и двеста работници, предизвика смут в Рийдсбърг. Всички засегнати служители в предприятието получиха писмо, подписано лично от Маркъс Хана.
За петдесет години компанията бе освобождавала персонал само четири пъти. Тя бе преживяла икономически цикли, кризи и рецесии, като мъжествено се бе борила за мястото на всеки работник. Но този път, при обявен фалит, правилата бяха различни. „Хана“ бе изложена на натиск от съдилищата и кредиторите си да покаже, че има добро финансово бъдеще.
Виновни за сегашната криза бяха събития извън контрола на ръководството. Един фактор беше застоят в продажбите, но това не беше нещо, с което фирмата не се бе справяла преди. Страшният удар обаче дойде с неуспеха на фирмата да сключи извънсъдебно споразумение по груповия иск. Тя бе преговаряла добросъвестно, но някаква алчна и педантична адвокатска фирма от Вашингтон бе отправила неприемливи искания.
На карта бе заложено самото оцеляване на „Хана“; Маркъс уверяваше хората си, че компанията няма да се остави да потъне. Нужни бяха драстични съкращения на разходите. Ако успееха да свият изтичането на пари през следващата година до минимум, бъдещето им беше осигурено.
На хилядата и двеста души, които получиха известия за съкращение, Маркъс обеща всичката помощ, която компанията бе в състояние да им предостави. Щяха цяла година да получават пълни компенсации за безработица. Естествено, „Хана“ щеше да се опита да ги наеме отново на работа при първа възможност, но нищо конкретно не им бе обещано. Възможно беше съкращенията да останат трайни.
По бирарии и бръснарници, в училищните коридори и на пейките в църквите, по трибуните на стадиона и по тротоарите около градския площад, в билярдни и кафенета не се говореше за нищо друго. Всеки от единайсетте хиляди жители на града познаваше по някой, загубил работата си в „Хана“. Тези съкращения бяха най-катастрофалното събитие в безметежната история на Рийдсбърг, Макар и закътан в гънките на планината, градът започна да привлича внимание.
Репортерът от „Балтимор Прес“, който бе написал три статии за груповото дело в Окръжния съд на Хауард, внимателно следеше процедурата по фалита. Той продължаваше да си бъбри със собствениците на жилища, на които падаха тухлите. Новината за съкращенията го подсети да отиде и до Рийдсбърг, където обиколи бирарии и кафенета, билярдни и трибуните на градския стадион.
Първата от двете му статии беше дълга като новела. Дори да бе искал да убие обекта на писанието си, едва ли би могъл да избере по-жесток начин. Цялото нещастие, сполетяло Рийдсбърг, можело лесно да се избегне, ако адвокатът по груповия иск — Дж. Клей Картър II от Вашингтон, не бил толкова безскрупулен в преследването на собствената си печалба.
Понеже Клей не четеше „Балтимор Прес“, а в последно време и повечето останали вестници и списания, на първо време новините от Рийдсбърг му бяха убегнали. Ала все още неизвестните редактори на апокрифния комикс, посветен лично на него, не пропуснаха да го уведомят. Новият брой на „Краля на дрисковете“, очевидно съставен набързо и припряно, съдържаше препечатка от статията.
След като я прочете, Клей си помисли да съди вестника.
Твърде скоро обаче той забрави за „Балтимор Прес“, понеже го очакваше още по-голям кошмар. Седмица по-рано в офиса бе звънял репортер от „Нюзуик“ и както обикновено мис Глик му бе треснала телефона. Всеки адвокат мечтае името му да се появи в националната преса, но само ако поводът е зрелищна победа в някое заплетено дело или присъдено обезщетение за милиарди долари. Клей имаше основание да подозира, че в случая не става въпрос за нито едно от двете. В действителност „Нюзуик“ не се интересуваше толкова от Клей Картър, колкото от неговия архивраг.