Когато броят излезе, в него се съдържаше хвалебствена статия за Хелън Уоршо — две страници безплатна слава, за които всеки адвокат би дал всичко, което има. Статията беше илюстрирана с изразителна снимка на мисис Уоршо, застанала пред празната ложа на съдебните заседатели, олицетворяваща блестящи способности и завидна упоритост, в съчетание с видим талант да убеждава. Клей никога не я бе виждал преди и очакваше донякъде да прилича на „безскрупулна кучка“, както му я бе описал Уес Солсбъри, но нищо подобно. В действителност Хелън Уоршо беше много привлекателна жена — с късо подстригана тъмна коса и големи кафяви очи, способни да приковат вниманието на всеки съдебен заседател. Докато я гледаше, Клей си каза, че по това дело с удоволствие би си разменил ролята с нейната. Надяваше се единствено, че няма да им се наложи да се срещнат. Никога. Или поне не в съдебна зала.
Мисис Уоршо беше съдружник в неголяма нюйоркска фирма, специализирана в нарушения на професионалната етика от страна на практикуващи адвокати — малка, но непрекъснато разрастваща се пазарна ниша. Сега бе обявила война на едни от най-богатите и могъщи адвокати в страната, като нямаше намерение да сключва извънсъдебни сделки. „Никога не съм срещала дело, при което нещата да са толкова ясни, и да ми е толкова лесно да изложа аргументите си в съдебната зала“ — казваше тя, а на Клей му идеше да си пререже вените.
Имала петдесет клиенти, жертви на „Дайлофт“ — всички умиращи, всички настояващи за правосъдие. В статията се излагаше накратко мръсната история на предишни групови искове.
От петдесетте жертви по някаква своя причина репортерът си бе избрал мистър Тед Уърли от Ъпър Марлборо, Мериленд; имаше снимка на бедния човечец и съпругата му, седнали на пейка в задния двор на къщата си, сплели тревожно ръце и с мрачни, тревожни изражения на лицата. Мистър Уърли, отслабнал, треперещ от болестта и много гневен, си спомняше ясно за първия си контакт с Клей Картър — телефонно обаждане от непознат юрист, докато той кротко си гледал бейзболния мач по телевизията; страшната новина за „Дайлофт“; изследванията на урината; посещението на младия адвокат; подаването на иска. Всичко. „Не го желаех това споразумение!“ — не спираше да повтаря старецът.
Пред репортера на „Нюзуик“ мистър Уърли услужливо бе наизвадил всичките си книжа — здравни картони, съдебни преписки, вероломния договор с Картър, който упълномощаваше адвоката да приеме всякакви обезщетения, надхвърлящи 50 000 долара. Всичко, включително копия от двете писма, които мистър Уърли бе изпратил на Картър, за да протестира срещу неговата „продажност“.
Според лекарите на мистър Уърли му оставали около шест месеца живот. Докато бавно препрочиташе всяка дума от статията, Клей се почувства едва ли не виновен за рака на Тед Уърли.
По-нататък Хелън Уоршо обясняваше, че част от показанията на нейните клиенти щели да бъдат представени в залата на видеозапис, понеже те едва ли щели да оживеят до процеса. Доста зловещо изказване, каза си Клей, но пък кое в тази история не беше зловещо!
Мистър Картър отказал коментар. За по-сигурно към статията бе поместена снимката на Клей и Ридли от Белия дом, както и пикантната клюка за дарението от 250 000 долара. „На Клей Картър ще му трябват приятели като президента“ — заявяваше Хелън Уоршо и Клей едва ли не усети куршума между очите си. Той хвърли списанието на пода; в този момент му се искаше никога да не бе стъпвал в Белия дом, да не се бе запознавал с президента, да не бе подписвал този проклет чек, да не бе срещал Тед Уърли, нито Макс Пейс, изобщо да не бе следвал право.
Той се обади на пилотите си и им заповяда да го чакат на летището.
— Закъде, сър?
— Не знам. На вас къде ви се ходи?
— Моля?
— За Билокси, Мисисипи.
— Един пътник или двама?
— Само аз. — Не бе виждал Ридли от двайсет и четири часа и нямаше желание да я води със себе си. Искаше да се махне за малко от Вашингтон и от всичко, което му напомняше за него.
Ала двата дни, които прекара на яхтата на Френч, с нищо не му помогнаха. Имаше нужда от компанията на някой съзаклятник, но Патън беше твърде зает с други дела и двамата сядаха заедно само колкото да се тъпчат и наливат с алкохол.
Двама от адвокатите на Френч бяха в съдебната палата във Финикс, Аризона, и час по час го засипваха с факсове. Той все още не разглеждаше „Максатил“ като потенциален обект за групов иск, което не му пречеше да следи отблизо случая. Това му влизало в задълженията, казваше той, като най-голям адвокат по групови дела, разполагащ с достатъчно пари, опит и репутация. Всеки групов иск, подаден в страната, рано или късно трябвало да стигне до него.