На летището той нае кола и два часа кара право на север, докато се озова в дебрите на планината Алигени. Да намери Рийдсбърг на картата се оказа по-лесно, отколкото да го открие по шосето. След като прехвърли един хълм и навлезе в покрайнините на градчето, в далечината пред него се изправи гигантски завод. ДОБРЕ ДОШЛИ В РИЙДСБЪРГ, ПЕНСИЛВАНИЯ — ГРАДА НА ЦИМЕНТОВИТЕ ЗАВОДИ „ХАНА“, ОСНОВАНИ ПРЕЗ 1946 Г. — гласеше голям надпис край пътя. Два високи комина бълваха тебеширено бял прах, който вятърът отнасяше надалеч. Поне засега работи, помисли си Клей.
По знаците той се ориентира за центъра на града и намери място за паркиране на главната улица. С джинси и бяла бейзболна шапка, небръснат от три дни, той не се боеше, че някой може да го познае. Влезе в „Кафенето на Етел“ и седна на клатещо се високо столче до бара. Етел лично го поздрави и прие поръчката му. Кафе и сандвич със сирене.
На една маса зад гърба му двама старци си приказваха за футбол. Отборът „Кугарс“ на местната гимназия бил загубил три мача един след друг, треньорът за нищо не го бивало, те и двамата можели да се справят по-добре от него. Тази вечер „Кугарс“ отново щяха да играят като домакини според разписанието, окачено до касовия апарат.
Етел му донесе кафето и го запита:
— Само минавате, така ли?
— Да — отвърна Клей, като си каза, че тя сигурно познава по лице всичките единайсет хиляди души, които живееха в тоя град.
— Откъде сте?
— От Питсбърг.
Не можеше да прецени дали тя хареса отговора му, или не, но във всеки случай го остави на мира. На друга маса двама по-млади мъже разговаряха за работа. Скоро стана ясно, че са безработни. Единият беше с платнена шапка с емблемата на заводите „Хана“. Докато дъвчеше сандвича си, Клей ги слушаше как обсъждат социални помощи, ипотеки, сметки, почасова работа. Единият се канеше да закара пикапа си при местния дилър на „Форд“, който можел да го продаде вместо него.
На сгъваема масичка до витрината имаше голяма пластмасова бутилка. Ръчно нарисуван плакат приканваше всички да дадат пари за фонда „Хана“. Бутилката беше пълна до половина с монети и банкноти.
— За какво ги събират? — запита Клей, когато Етел дойде да допълни чашата му.
— А, това ли? Инициатива за подпомагане на семействата на съкратените работници от завода.
— От кой завод?
— От циментовия завод „Хана“, най-големия в града. Миналата седмица хиляда и двеста души останаха без работа. Ние тук се поддържаме. Сложили сме касички навсякъде из града, по магазини, кафенета, църкви, дори в училищата. Досега сме събрали над шест хиляди долара. Ако нещата се закучат, парите ще са за електричество и за храна на семействата. Ако се оправят, ще ги дадем на болницата.
— Бизнесът ли не върви? — запита Клей, като дъвчеше сандвича си; последните хапки пресядаха на гърлото му.
— Не, фабриката се управлява много добре. Братята Хана знаят какво правят. Изведнъж обаче някакви си там от Балтимор ги дали под съд. Адвокатите се полакомили за пари, искали майка си и баща си и накрая компанията фалира.
— Тъпа работа — обади се един от старците. В разговорите в кафенето се намесваха всички присъстващи. — Не трябваше да се стига дотук. Братята Хана се опитали да уредят нещата, да платят обезщетение, както се полага, постъпили добросъвестно хората, но онези мизерници от Вашингтон им опрели пистолет в челото. Тогава Маркъс им рекъл „Да го духате!“ и си тръгнал.
Доста точно резюме на случилото се, каза си Клей.
— Работил съм в този завод четирийсет години, нито веднъж не се е случило да не получа заплата. Ама че тъпа работа!
От Клей явно се очакваше да каже нещо, за да върви разговорът, и той запита:
— Тук съкращенията са рядкост, така ли?
— Братята Хана не обичат да съкращават работници.
— Дали ще ги вземат отново на работа?
— Ще се опитат. Само че сега са в процедура на фалит и съдът ще реши.
Клей кимна и се съсредоточи в сандвича си. Двамата по-млади мъже станаха и тръгнаха към касата. Етел ги отпрати с думите:
— Без пари, момчета. За сметка на заведението.
Те кимнаха учтиво, а като си тръгваха, и двамата пуснаха по няколко монети в касичката за фонда „Хана“. След няколко минути Клей се сбогува, плати сметката, благодари на Етел и на излизане пусна една банкнота от сто долара в бутилката.