Един детектив от полицията се отби, за да вземе допълнителни показания. Съмненията се насочвали към побойници, изпратени от Рийдсбърг, но нямало почти никакви доказателства.
— Нищо не видях — каза Клей, като разтриваше челюстта си.
Вероятно за да го утеши, полицаят му показа четири големи цветни снимки на черното порше, покрито със спечен цимент, и Клей поиска още едно болкоуспокояващо.
Всички му пращаха цветя — Аделфа Тико, Гленда от СОЗ, мистър и мисис Рекс Критъл, Родни, Патън Френч, Уес Солсбъри, един познат съдия. Джона донесе лаптоп и Клей побъбри виртуално с баща си.
Комиксът „Кралят на дрисковете“ излезе с три извънредни издания този понеделник, препълнени с най-новите клюки и цитати от вестници за побоя над Клей. Той не видя нищо от това. Бе скрит в болничната си стая, отвсякъде заобиколен от приятели.
Рано сутринта във вторник Зак Батъл се отби на път за офиса и му донесе радостната новина: Комисията за търговия с ценни книжа била преустановила разследването срещу Клей. Зак бил говорил с адвоката на Мел Снелинг в Балтимор. Мел се държал мъжки, отказвал да се поддаде на натиска на ФБР, а без неговите показания те не били в състояние да сглобят никакви улики срещу Клей.
— Викам си: федералните сигурно са прочели във вестника за него и са си казали, че е наказан достатъчно — подметна Зак.
— Вестниците пишат за мен ли? — ахна Клей.
— Има два-три материала.
— Дали си струва да ги чета?
— Съветвам те да не го правиш.
Скуката и болничните несгоди му се отразяваха — екстензията, подлогите, тормозът на сестрите, ежедневната размяна на страховити термини с дежурния лекар, безкрайните смени на превръзките, вземането на кръвни проби за нови и нови изследвания, влудяващата досада на неподвижността…
Краката му щяха да останат в гипс няколко седмици, а той не си представяше как ще оцелее във Вашингтон на инвалидна количка или с патерици. Освен това се планираха още две допълнителни операции — съвсем незначителни, както се твърдеше.
Травмата от понесения побой не му даваше мира; с времето той си припомняше все по-ясно звуците и болката, изпитана, докато нападателите му го налагаха. Спомни си и лицето на мъжа, нанесъл първия удар, но не беше сигурен дали наистина го е видял, или му се е сторило. Затова не каза и на детектива. Бе чул и писъци в тъмното, но те като нищо можеха да са плод на въображението му. Спомни си черната бейзболна бухалка, която бе зърнал във въздуха. За късмет бе загубил съзнание и не бе усетил останалите удари.
Отоците започнаха да спадат, главата му да се прояснява. Той престана да взема болкоуспокояващи, за да събере мислите си и да се опита да ръководи фирмата по телефона и с имейли. Всички, с които успя да разговаря, го уверяваха, че в офиса кипи работа. Но той не им вярваше — предполагаше, че е затишие пред буря.
Ридли се отбиваше за по един час сутрин и следобед. Стоеше права до леглото му и беше много мила с него, особено в присъствието на сестрите. Полет я ненавиждаше и бягаше от стаята още при появяването й.
— Тая жена е влюбена в парите ти — казваше тя.
— А пък аз в тялото й — отвръщаше той.
— Да, ама засега тя е в по-изгодна позиция.
39
За да може да чете, Клей беше принуден да повдигне едната половина от леглото, а понеже краката му и без това бяха вирнати нагоре, тялото му се сгъваше като римско V. В това положение можеше да престои не повече от десет минути, след което трябваше отново да сваля леглото, за да облекчи натиска върху корема си.
Закрепил лаптопа на Джона върху гипсираните си крака, той преглеждаше вестникарските статии от Аризона, когато телефонът иззвъня и Полет вдигна слушалката.
— Оскар е — каза тя.
Двамата бяха разговаряли накратко в неделя вечер, но тогава Клей беше упоен и не можеше да мисли. Сега обаче беше буден и готов да чуе подробностите.
— Разправяй! — нареди той, като свали леглото и се опита да се протегне.