Разбира се, с една немаловажна разлика: „Потомак“ никога не бе крил, че членството в него може да се купи с пари. Никакви списъци на чакащите, никакви комисии, които да преглеждат молбите, никакви тайни гласувания. Всеки новоизлюпен вашингтонски богаташ можеше да си купи мигновено статут и престиж на клубен член, стига да подпишеше достатъчно тлъст чек. В резултат от което „Потомак“ разполагаше с най-добрите игрища за голф и тенис, с най-добрите басейни, клубни зали, ресторант — с всичко, за което може да мечтае един амбициозен клуб.
Доколкото можеше да прецени Клей Картър, чекът на Бенет Ван Хорн беше от по-тлъстите. Защото Бенет може и да беше парвеню и фукльо, но се числеше сред видните членове на „Потомак“, докато родителите на Клей в никакъв случай не биха прекрачили прага на клуб като този. Баща му бе съдил Бенет преди осемнайсет години за провалена сделка с недвижимо имущество в Александрия, щата Вирджиния; това беше по времето, когато Бенет все още беше дребен брокер на имоти с голяма уста, множество дългове и твърде малко лично имущество, което да не е ипотекирано. Тогава самият Бенет не беше член на клуб „Потомак“, макар сега да се държеше, сякаш е роден там.
Бенет Булдозера напипа златната жила в края на осемдесетте, когато нахлу с гръм и трясък в зелените хълмове на провинциална Вирджиния. Намериха се съдружници. Заредиха се сделки. Без лично да бе изобретил тактиката на изгорената земя в строителното предприемачество, Булдозера със сигурност я усъвършенства. Върху недокоснати гористи хълмове построи търговски комплекси. В близост до бойно поле, национална светиня, струпа жилищен микрорайон. Изравни със земята цяло село заради конкретен проект — комплекс от жилищни кооперации с фоайета и фитнес зали, големи и малки къщи, в центъра паркче с плитък басейн с мътна вода и два тенис корта, плюс живописна търговска уличка, която изглеждаше чудесно на макета, но така и не видя бял свят.
Смешното — макар че в случая едва ли можеше да се говори за умишлена ирония, понеже Бенет нямаше чувство за хумор — беше, че той обичаше да нарича излезлите като изпод шаблон проекти с имената на историческите местности и пейзажи, които разрушаваше заради тях: Тучни ливади, Шептящи дъбове, Горист хълм и пр. В съюз с други себеподобни, които можеха да мислят само на едро, той лобираше пред щатските законодатели в Ричмънд да наливат нови и нови суми за строеж на нови и нови пътища, които да водят до поредните му микрорайони. По този начин се намеси и в политическата игра, от което егото му само набъбна още повече.
През първата половина на деветдесетте неговата компания Бенет Ван Хорн Груп, или БВХГ, се разрасна, като постъпленията й се увеличаваха малко по-бързо от плащанията по дълговете. Двамата със съпругата му Барб си купиха къща в престижен квартал на Маклийн. Записаха се в клуб „Потомак“, където веднага станаха част от постоянното присъствие, неуморно подхранвайки илюзията, че са се родили с пари.
Според данните от щатския фирмен регистър, които Клей бе проучил най-внимателно и от които пазеше копия, през 1994 г. Бенет бе решил да превърне компанията в акционерно дружество, като се надяваше да събере 200 милиона от продажба на акции на борсата. Смяташе с парите да изплати някои дългове, но по-важно за него беше намерението му да „инвестира в безграничното бъдеще на Северна Вирджиния“. С други думи, още булдозери, още изгорена земя. При мисълта за такива суми в ръцете на Бенет Ван Хорн местните търговци на тежка строителна техника сигурно си хвърляха шапките във въздуха. А пък щатските власти, вместо да изпаднат в ужас при тази новина, кротко я бяха проспали.
С малко побутване от страна на една могъща инвестиционна банка акциите на БВХГ, при обявена първоначална цена от 10 долара, бързо скочиха нагоре и скоро удариха 16,50. Не беше зле, но далеч по-ниско от онова, което бе очаквал основателят и президентът на новото акционерно дружество, който само седмица преди пускането на борсата се бе похвалил пред местен делови ежедневник, че „… момчетата от Уолстрийт не се съмняват, че като нищо ще чукнем четирийсет долара за акция“. После в хода на търговията акциите му постепенно заплуваха обратно надолу, докато накрая се сгромолясаха до под 6 долара. При това Бенет глупаво бе отказал да продаде част от собствения си контролен пакет, както би постъпил всеки предвидлив бизнесмен. Той упорито бе задържал всичките четири милиона акции, докато собствената му пазарна стойност се бе свила пред очите му от шейсет и шест милиона до почти нищо.