Клей бе прекарал три часа в чакане за рентгенов преглед — три безкрайни часа на болнична количка в оживен коридор, по който се блъскаха лекари, сестри и санитари, улисани в глупави разговори. Беше забравил мобилния си телефон в стаята и в продължение на три часа беше изолиран от целия свят, забравен някъде в търбуха на университетската болница „Джордж Уошингтън“.
Самият преглед също продължи близо час, но би могъл да отнеме и по-малко, ако пациентът не беше толкова упорит, агресивен и на моменти направо невъзпитан. Накрая санитарят го върна с количката в стаята му и с облекчение го остави.
Клей беше задрямал, когато Оскар му се обади. Беше пет и двайсет във Вашингтон, три и двайсет във Финикс.
— Къде се губиш? — поинтересува се Оскар.
— Не питай.
— Адвокатите на „Гофман“ вдигнаха бяло знаме още от сутринта, настояваха за споразумение, но Мунихъм не искаше и да чуе. След това всичко се разви много бързо. Заключителните речи започнаха към десет. Съдебните заседатели получиха делото точно в дванайсет.
— Значи делото е при съдебните заседатели?
— Беше.
— Какво?
— Беше, Клей. Всичко приключи. Съвещаваха се около три часа и накрая решиха в полза на „Гофман“. Много съжалявам. Всички са в шок.
— Не може да бъде!
— Боя се, че може.
— Оскар, кажи, че ме лъжеш!
— Де да беше така. Не знам какво стана. Никой не разбра. Рединг произнесе зрелищна пледоария, но аз наблюдавах съдебните заседатели. Струваше ми се, че са на страната на Мунихъм.
— Дейл Мунихъм загуби дело?
— Да, Клей. И то не кое да е, а нашето!
— Но как?
— Не знам. Аз бих заложил къщата си, че „Гофман“ ще загуби.
— Ние всъщност това направихме.
— Съжалявам, Клей.
— Виж какво, Оскар, лежа в болнично легло, съвсем сам. Сега ще затворя очи, а ти ми говори. Не ме оставяй. Около мен няма никой. Говори ми.
— След прочитането на присъдата при мен дойдоха Флийт и още двама, Боб Мичъл и Стърлинг Гиб. Големи сладури. Толкова бяха доволни, че щяха да се пръснат. За начало ме запитаха дали си още жив. Какво ще кажеш? Пратиха ти много поздрави, страшно искрено при това. Казаха да ти предам още, че скоро ще ни навестят. В близко време Роджър Ракетата и компания ще се явят във Вашингтон за своето следващо дело, този път срещу Клей Картър Втори, Краля на исковете, за когото се знае, че досега не е водил нито едно дело в съда през живота си. Какво можех да им отговоря? Та те току-що бяха победили един велик адвокат на негов терен!
— Сега нашите случаи не струват пет пари, Оскар.
— Те със сигурност мислят така. Мичъл каза, че оттук нататък няма да предложат и цент на нито един пациент, вземал максатил. Сега искали да се съдят до победа. Да очистели името си. Такива ми ти работи.
Клей държа Оскар на телефона повече от час, докато в неосветената му болнична стая падна здрач. Оскар му предаде най-подробно заключителните пледоарии на страните и напрежението в залата преди произнасяне на присъдата. Описа му шока и ужаса по лицето на ищцата — умираща жена, чийто адвокат бе отказал да приеме предлаганото от „Гофман“ обезщетение, предполагаемите 10 милиона. Също и Мунихъм, който — отдавна забравил какво е да губиш дело — настоявал съдебните заседатели да попълнят въпросници, за да обяснят решението си. След като успял да си поеме дъх и да се вдигне на крака — този път с помощта на бастуна си, разбира се, — старецът се развикал, разбеснял се и станал за посмешище. Не по-малко изненадани били тъмните костюми от страната на „Гофман“, които само допреди секунди седели на банката с наведени глави, сякаш се молели, докато председателят на съдебните заседатели важно произнасял съдбовните думи. Още с произнасянето на присъдата на изхода на залата настанала блъсканица, понеже анализаторите от Уолстрийт се втурнали навън, за да звънят по телефоните.
Оскар приключи разказа си с думите:
— Отивам да се напия.
Клей повика сестрата и поиска приспивателно.
41
След единайсет дни на легло Клей най-после бе изписан. На левия му крак бе сложен нов, по-лек гипс и макар да не можеше да ходи, поне беше в състояние да се движи малко по-свободно. Полет го изкара с инвалидната му количка от болницата и го качи на взет под наем ван; Оскар беше на волана. След петнайсет минути го вкараха в къщата му в Джорджтаун и заключиха вратата. Полет и мис Глик бяха превърнали любимата му стая за почивка на долния етаж във временна спалня. Всичките му телефони, факсът и компютърът бяха инсталирани на сгъваема маса близо до леглото. Дрехите му бяха сгънати и подредени на временни пластмасови лавици до камината.