Всеки ден Клей просто така, за удоволствие, си даваше труд да отвори вестника, за да провери как се продава на борсата една-единствена фирма. Понастоящем БВХГ вървеше по 0,87 долара — осемдесет и седем цента — за акция.
Как са днес акциите? — беше въпросът, който копнееше да зададе на Бенет, но така и не се реши да го направи.
— Може би тази вечер — промърмори той, докато минаваше с колата през входа на клуб „Потомак“. Доколкото на хоризонта се очертаваше възможност за сватба, недостатъците на Клей Картър най-свободно се обсъждаха на масата, докато тези на мистър Ван Хорн бяха забранена тема — Хееей, Бенет, моите поздравления! — заяви на глас Клей. — Акциите ти са се дигнали с дванайсет цента за два месеца. Жесток си, копеле! Време ти е за нов мерцедес. — Де да можеше да му го каже в лицето.
За да не дава бакшиш на портиера, сам откара хондата на един далечен паркинг зад някакви тенис кортове. Докато крачеше към сградата на клуба, пооправи вратовръзката си, като не спираше да си мърмори под носа. Клей ненавиждаше този клуб. Мразеше всички нищожества, които бяха негови членове, мразеше го, защото не можеше сам да стане член, мразеше го, защото беше територия на такива като семейство Ван Хорн, които го караха да се чувства като натрапник. За стотен път през този ден, както и през всеки друг ден от живота си напоследък, се запита какво го бе накарало да се влюби в дъщерята на такива непоносими родители. Ако наистина искаше нещо на този свят, то бе да избягат с Ребека в Нова Зеландия — далеч от СОЗ и колкото се може по-далеч от семейството й.
Леденият поглед на салонната управителка сякаш му казваше: „Знам, че не си член, но въпреки това ще те отведа до масата ти.“
— Моля, последвайте ме — изрече вместо това тя със заучено хладна усмивка. Клей не отговори. Той преглътна, впери поглед право напред и се опита да забрави буцата в стомаха си. Как да изпита удоволствие от една вечеря в подобна обстановка? Вече на два пъти се бе хранил тук — веднъж само с Ребека, веднъж с Ребека плюс мистър и мисис Ван Хорн. Храната беше скъпа и не лоши, но за човек като Клей, израсъл с пуешки колбаси, всяка храна беше хубава.
Бенет го нямаше на масата. Клей прегърна нежно мисис Ван Хорн — ритуал, който и двамата мразеха — и изрече едно доста неубедително: „Честит рожден ден!“ После целуна набързо Ребека по бузата. Масата беше добра, с изглед към игрището за голф — много престижно място за вечеря, наистина, откъдето човек можеше да гледа на воля как разни допотопни старци се щурат по зелената ливада, спъват се в дупките с пясък и не могат да вкарат топката от три педи разстояние.
— Къде е мистър Ван Хорн? — запита Клей с плаха надежда, че Бенет е задържан извън града или, още по-добре, се намира в болница с някаква особено неблагоприятна диагноза.
— Всеки момент ще дойде — отвърна Ребека.
— Цял ден беше в Ричмънд, среща се с губернатора — добави мисис Ван Хорн за по-сигурно. Тези хора наистина нямаха милост. Клей усети как му се иска да извика: „Печелите! Печелите! Вие сте по-важни от мен!“
— С какво се занимава сега? — запита учтиво той, за пореден път изумен от собствената си фалшива убедителност. Клей знаеше точно какво прави Булдозера в Ричмънд. Парите от щатския бюджет бяха изчерпани и не стигаха за строеж на нови шосета в Северна Вирджиния, тъкмо където Бенет и подобните нему настояваха да бъдат построени. В Северна Вирджиния бяха най-многото гласове. Затова щатските законодатели обмисляха да подложат на референдум въвеждането на допълнителен данък оборот за градовете и областите около окръг Колумбия, за да могат със собствени средства да строят шосета. Повече шосета означаваха повече жилищни кооперации с фитнес зали и фоайета, повече търговски комплекси, повече коли, повече пари за разклатената БВХГ.
— С политика — отвърна Барб. Всъщност тя едва ли подозираше какво точно обсъжда Бенет с губернатора. Клей искрено се съмняваше, че Барб Ван Хорн знае истинската стойност на акциите на БВХГ. Тя знаеше например в кои дни се събира нейният бридж клуб, знаеше и колко е ниска заплатата на Клей, но с повечето останали подробности се занимаваше Бенет.