Такива обаче нямаше, което само по себе си не беше чудно. Родни и Клей бяха прекарали на местопрестъплението не повече от петнайсет минути, а мълвата вече се бе разнесла из квартала. Дошли са непознати, панират си носа наоколо, всички да се заключат по къщите си, никой да не продумва. Свидетелите от касите за мляко пред алкохолния магазин, които по цял ден клечаха на поста си, отпиваха от евтиното вино и не изпускаха нищо от поглед, бяха потънали сякаш вдън земя и никой не беше чувал за тях. Търговците в магазинчетата бяха искрено изненадани, че в квартала им е имало стрелба.
— Тук се е стреляло?! — възкликна един, сякаш престъпността все още не бе достигнала до тяхното гето.
След около час представителите на СОЗ се отказаха и тръгнаха за лагер „Спасение“. Клей шофираше, а Родни отпиваше изстинало кафе от картонена чашка. По изражението на лицето му се виждаше, че кафето не го бива.
— Преди няколко дни на Джърмейн му се падна подобен случай — каза той. — Някакъв хлапак от център за лечение на наркомани с месеци не бил излизал навън. Един ден успял да се измъкне или може би са го пуснали, не е ясно, но през следващите двайсет и четири часа намерил пистолет и гръмнал двама души, единия на място.
— Случайно подбрани жертви?
— Какво значи случайно? Сблъскат се две коли на улицата, и двете нямат застраховка, шофьорите слизат и почват да се стрелят. Това случайно ли е, или си има причина?
— Имало ли е намесени наркотици, обир, самозащита?
— Мисля, че жертвите наистина са били случайни.
— Къде е този център за наркомани?
— Не е лагер „Спасение“ във всеки случай. Намира се някъде близо до Хауард, струва ми се. Не съм виждал папката с делото. Нали го знаеш Джърмейн колко е бавен?
— Значи не работиш лично по делото?
— Не, всичко знам от слухове.
Родни контролираше машината за клюки и слухове в офиса и знаеше за адвокатите от СОЗ и за делата, по които работеха, повече дори и от директорката Гленда. Като завиха по Дабъл Ю Стрийт, Клей запита:
— Ти ходил ли си преди в лагер „Спасение“?
— Един-два пъти. Той е за особено тежки случаи, последна спирка преди гробищата. Не е приятно място, а и хората, които го управляват, не са приятни.
— Познаваш ли един господин на име Талмидж Екс?
— Не.
Този път не се наложи да си пробиват път през тълпа от зяпачи на тротоара. Клей паркира пред сградата и двамата бързо влязоха вътре. Талмидж Екс беше излязъл, имало някакъв спешен случай в болницата; вместо него ги посрещна негов колега на име Ноланд и им се представи учтиво като главния възпитател. Покани ги в кабинета си, показа им досието на Текила Уотсън и им предложи да го прегледат. Клей му благодари, убеден, че всичко по-важно от папката е старателно прочистено за негово улеснение.
— Тук е прието да присъствам, докато преглеждате досието — обясни Ноланд. — Ако искате да преснимате нещо, цената е двайсет и пет цента на страница.
— Няма проблем — отвърна Клей. Щом така е прието, няма да се препираме, каза си той. От друга страна, винаги можеше да изиска цялото досие по съдебен ред. Ноланд зае мястото си зад бюрото, където го очакваше впечатляваща купчина книжа. Клей запрелиства папката. Родни си водеше бележки.
Историята на Текила беше тъжна, но не и изненадваща. Приет през януари с направление от социалните служби, след като бил спасен от свръхдоза. При постъпването си тежал петдесет и пет килограма при ръст един и седемдесет и пет. В лагера му направили пълен медицински преглед. Имал температура, треска, главоболие — нищо необичайно за наркоман. Освен недохранване, грип в лека форма и нормалното изхабяване на организма след системна употреба на наркотици лекарят не открил нищо особено. Като всички останали пациенти през първите трийсет дни го държали постоянно затворен и го тъпчели непрекъснато с храна.
Според бележките на Талмидж Екс Текила за пръв път се плъзнал по наклонената плоскост на осемгодишна възраст, когато брат му откраднал каса бира от камиона, с който я разнасяли по магазините. Двамата изпили половината, а останалата продали, като с парите си купили галон евтино вино. Някъде към дванайсетата си година, след като бил изключен от няколко училища, той открил крека, с което на образованието веднъж завинаги бил сложен край, а кражбата се превърнала в единственото му средство за оцеляване.
От крека паметта му се притъпила, така че последните няколко години от живота му преминали като в мъгла. Талмидж Екс си бе дал труд да проследи в големи подробности мизерния му жизнен път; в папката имаше прикрепени писма и факсове, свидетелстващи за някои от официалните спирки по него. На четиринайсет години Текила бе прекарал един месец в център за лечение на наркомани към затвора за малолетни престъпници на окръг Колумбия. При излизането си оттам отишъл право при пласьора, за да си купи крек. Последвалите два месеца в Орчард Хаус — печално известния център за рехабилитация на малолетни наркомани — не му помогнали особено. По собствените му признания пред Талмидж Екс в центъра имал точно същия достъп до твърда дрога, както и вън, на улицата. Шестнайсетгодишен, постъпил в „Чисти улици“ — строга комуна за наркомани, подобна на лагер „Спасение“. Там прекарал петдесет и три дни като образцов пациент, след което го пуснали и си тръгнал, без да каже дума. Следващата бележка от Талмидж Екс гласеше: „… два часа след излизането си вече бил надрусан с крек.“ На седемнайсет години бил осъден като малолетен на поправителен летен лагер, но там охраната била далеч от изискванията и той дори успявал да се прехранва, като продавал дрога на приятелчетата си. Последното му усилие да се очисти, преди да постъпи в лагер „Спасение“, било, като се записал в програмата за рехабилитация на пастор Джоли, известен възпитател на наркомани. Впоследствие, в писмо до Талмидж Екс, Джоли изразил мнението си, че Текила Уотсън бил от онези трагични случаи, за които „най-вероятно вече няма надежда“.