— Откъде знаеш, че тъкмо нас гледа?
— Беше на Ламонт Стрийт, когато и ние бяхме там. Видях го на два пъти да минава бавно покрай нас с джипа, като хем ни гледаше, хем се правеше на разсеян. Когато паркирахме пред сградата, преди да влезем, видях същия джип на две преки по-нагоре. А сега е застанал там.
— Откъде знаеш, че е същият?
— Виненочервеното не е обичаен цвят за джип. Освен това предният му десен калник е чукнат, не виждаш ли?
— Да, може и да си прав.
— Същият е, няма съмнение. Я да минем да го огледаме по-отблизо.
Клей потегли и мина покрай виненочервения джип. Човекът зад волана тутакси вдигна вестник пред лицето си. Родни си записа номера.
— На кого му е притрябвало да ни следи? — учуди се Клей.
— Всичко е заради дрогата. Винаги е така. Може Текила да е бил пласьор. Може пък убитият младеж да е имал лоши приятели. Кой знае?
— Бих желал да разбера.
— Хайде да не се ровим много-много в тая работа тъкмо сега. Ти карай, а аз ще гледам зад нас.
Излязоха на Пуерто Рико Авеню и половин час се движиха все на юг, след което спряха до една бензиностанция в близост до река Анакостия. Докато Клей наливаше бензин, Родни оглеждаше минаващите коли.
— Нямаме опашка — каза той, когато отново потеглиха. — Да се връщаме в офиса.
— Защо изведнъж спряха да ни следят? — запита Клей, готов да повярва на всяко обяснение.
— Не съм сигурен — отвърна Родни, като току поглеждаше в страничното огледало. — Може просто да са искали да разберат дали ще отидем в лагер „Спасение“. Или пък оня тип е разбрал, че сме го видели. Във всеки случай се оглеждай.
— Страхотно, няма що! Никога преди не са ме следили.
— Ти само се моли да не решат да те хванат!
Джърмейн Ванс делеше кабинета си с още един адвокат, новак, който в момента отсъстваше, така че Клей получи свободния стол. Двамата седнаха да сравнят бележките си за последните клиенти, обвинени в убийство.
Довереникът на Джърмейн беше двайсет и четири годишен професионален престъпник на име Уашад Портър, който за разлика от Текила имаше дълъг и страховит списък от тежки престъпления. Като член на най-голямата улична банда във Вашингтон, Уашад на два пъти бе раняван лошо в престрелки, а веднъж бе осъждан за опит за убийство. Седем от общо двайсет и четирите му години бяха прекарани зад решетките. Освен това не бе проявил голяма склонност да се очисти от дрогата; единственият му курс на рехабилитация бе проведен в затвора, при това се бе оказал неуспешен. Сега Уашад Портър беше арестуван по обвинение, че четири дни преди убийството на Рамон Тико бе застрелял двама души; единият бе загинал на място, другият се бореше за живота си в болница.
Уашад бе прекарал шест месеца в „Чисти улици“, през което време беше държан под ключ и някак си бе преживял суровата им програма. Джърмейн бе разговарял с възпитателя му и неговите показания бяха близки до тези на Талмидж Екс. Уашад бил успял да се изчисти, бил образцов пациент, здравето му се подобрило, придобил самочувствие. Единствената му издънка била на втория месец, когато избягал от центъра, надрусал се до безсъзнание, после се върнал и ги молил на колене за прошка. После четири месеца не им създавал никакви проблеми.
Уашад бил освободен от „Чисти улици“ през април и още на следващия ден застрелял двама души с краден пистолет. По всичко личало, че жертвите били подбрани наслуки. Първо нападнал доставчик на зеленчуци по домовете, който кротко отивал на адрес в близост до болницата „Уолтър Рийд“. Станало спречкване, двамата се посдърпали, човекът получил четири куршума в главата, после Уашад бил видян от свидетели да бяга от мястото. Доставчикът бил все още в кома. Час по-късно, на шест преки от първото място, Уашад изстрелял последните си два куршума по някакъв дребен наркопласьор, с който имали отдавнашна вражда. Приятелите на пласьора го спипали и вместо на свой ред да го убият, го задържали, докато дойде полицията.
Джърмейн беше разговарял с Уашад веднъж, и то много накратко, по време на явяването му в съдебната зала за изслушване на обвинението.
— Отричаше всичко — каза той. — Лицето му изразяваше тотално неразбиране. Само повтаряше, че изобщо не вярва, че е могъл да убие когото и да било. Каза ми, че това го е направил старият Уашад, а не новият.
7
Клей си спомняше само още един случай през последните четири години, когато се бе обаждал или по-скоро се бе опитал да се обади по телефона на Бенет Булдозера. Усилието бе завършило с пълен провал, той така и не бе успял да проникне през концентричните прегради самодоволна защита, заобикалящи великия мъж. Мистър БВХ обичаше хората около него да си мислят, че прекарва цялото си време „на обекта“, което в неговия случай означаваше да стои сред земекопни машини, да внася ред в хаоса и да вдъхва с пълни дробове свежия въздух на Северна Вирджиния. В семейния дом по стените висяха негови увеличени снимки „на обекта“; на всички Булдозера, нахлупил правената по поръчка и украсена с монограм предпазна каска, сочеше важно с пръст нанякъде, докато около него се изравняваха терени, сриваха се хълмове и се разчистваха площадки за още микрорайони и търговски комплекси. Бенет твърдеше, че няма време за празни приказки и по принцип ненавижда телефоните, но при все това винаги беше заобиколен от мобилни телефони, по които решаваше неотложните проблеми на бизнеса.