— Мисля, че и преди сте ми задавали този въпрос. Нека да не продължаваме в тази посока, моля ви!
— Става дума за огромно увеличение на заплатата ти, Клей. Повече пари, по-добра работа, възможност да се движиш сред солидни хора, а не сред отрепки. Събуди се, малкият! — Около Бенет се чуваха гласове. Където и да се намираше, той играеше пред публика.
Клей стисна зъби и пропусна „малкият“ покрай ушите си.
— Няма да споря с вас, мистър Ван Хорн. Обадих се само за да ви кажа „не“.
— По-добре за теб е да размислиш.
— Вече размислих. Благодаря ви, но отговорът ми е „не“.
— Ти си загубеняк, Клей, и го знаеш. Аз също го знам от доста време насам. Сега само го потвърждаваш. Отказваш се от златна работа, за да гниеш в онази дупка с минимална заплата. Ти си човек без амбиция, без хъс, без цел в живота.
— До снощи бях способен работяга с яки плещи и ум като бръснач.
— Взимам си думите обратно. Ти си кръгъл загубеняк.
— Освен това бях високо образован и дори хубавец.
— Лъжех. Ти си кръгъл загубеняк и толкова.
Клей затвори пръв. Затръшна телефона с широка усмивка, доволен, че е успял да раздразни великия Бенет Ван Хорн. Бе устоял на своето и им бе дал да разберат на тези нещастници, че няма да се остави да го подритват.
С Ребека щеше да се оправи по-късно; знаеше, че никак няма да е приятно.
Третото и последно посещение на Клей в лагер „Спасение“ бе наситено с повече драматизъм от първите две. С Джърмейн до себе си и Родни на задната седалка, Клей следваше патрулната кола на вашингтонската полиция. Паркира точно пред входа. Полицаите от патрулката — млади, чернокожи и отегчени до смърт от връчване на призовки и съдебни заповеди — се заеха с формалностите по проникване в сградата. Не след дълго оживено се разправяха с трима възпитатели — Талмидж Екс, Ноланд и един наперен младок на име Самюъл.
Вероятно защото беше единственият бял сред тази група, но главно защото той бе адвокатът, изискал съдебната заповед, Клей бързо се превърна в мишена на техния гняв. Не че това го притесняваше особено. Едва ли щеше да ги види отново.
— Нали вече гледа папката, приятел! — изрева Ноланд.
— Гледах това, което искахте да видя — сопна му се Клей. — Сега искам останалото.
— Какви ги дрънкаш? — намеси се Талмидж Екс.
— Искам да получа всеки лист хартия, на който се споменава името Текила.
— Нямаш право.
Клей се обърна към полицая, който държеше книжата, и му каза:
— Бъди така добър и им прочети съдебната заповед.
Полицаят вдигна листа така, че всички да го виждат, и зачете:
— „Цялата налична документация относно приема в лечебното заведение, медицинското освидетелстване, лечението, включително курса на отказване и разяснителна работа по отношение на злоупотреба с наркотични вещества, периода на рехабилитация, излекуването и изписването на Текила Уотсън, по заповед на почитаемия Ф. Флойд Закман, съдия от Наказателния съд на окръг Колумбия.“
— Кога е подписана заповедта?
— Преди около три часа.
— Но ние ви показахме всичко! — обади се Ноланд.
— Съмнявам се. Винаги познавам кога в едно досие е пипано.
— Всичко изглежда подозрително чисто и подредено — обади се Джърмейн.
— Хайде сега, няма да се бием с вас — каза по-едрият от двамата полицаи, макар тонът му да говореше, че едно хубаво сбиване ще му се отрази добре. — Откъде да почнем?
— Резултатите от медицинските му прегледи са поверителни — заяви Самюъл. — Лекарска тайна.
Уместна забележка, но не дотам вярна.
— Поверителни са резултатите, които остават у лекаря — обясни Клей. — Не и тези, които са у пациента. Нося декларация, подписана лично от Текила Уотсън, с която той изрично ми разрешава да се запозная с цялото досие, включително с медицинските експертизи.
Започнаха работа в стая без прозорци, покрай стените на която бяха наредени разностилни кантонерки. След няколко минути Талмидж Екс и Самюъл излязоха и напрежението сякаш отслабна. Полицаите придърпаха по един стол и приеха кафе от секретарката. Такова обаче не бе предложено на господата от СОЗ.
Когато след цял час ровене не успяха да открият нищо интересно, Клей и Джърмейн оставиха Родни да продължи сам търсенето, а те отидоха на поредната среща.
Атаката срещу „Чисти улици“ протече в почти същия ред. Двамата адвокати нахлуха в приемната, следвани от други двама униформени полицаи. Директорката бе измъкната от съвещание. Още докато четеше съдебната заповед, тя промърмори, че се познавала лично със съдия Закман и щяла по-късно да се разправя с него. Беше силно раздразнена, но заповедта говореше сама за себе си. Същата формулировка: цялата документация, отнасяща се до Уашад Портър.