Всеки адвокат по наказателни дела в столицата можеше да разкаже по някоя история като тази на Тигър Банкс, всяка с нещастен край, за който никой с нищо не можеше да помогне. Издръжката на един затворник струваше 41 000 долара годишно. Защо ли държавата толкова държеше да прахосва пари?
На Клей отдавна му беше писнало да си задава тези въпроси, писнало му беше от всичките Тигър Банксовци в кариерата му, писнало му беше от този затвор и от вечно намусените пазачи, които го посрещаха на входа към подземието, през който минаваха повечето адвокати. Писнало му беше от вонята на това място, писнало му беше от идиотската процедура на пропуска, измислена от дебилен бюрократ, прочел някакъв наръчник по охрана и безопасност на изправителни центрове. Беше девет сутринта, сряда, макар за Клей дните от седмицата да не се различаваха. Той се приближи до гишето с плъзгащо се встрани стъкло и надпис АДВОКАТИ и когато служителката от другата страна прецени, че е чакал достатъчно, отвори гишето, без да каже дума. Нямаше нищо за казване; двамата — тя и Клей — се гледаха така, намръщено мълчаливо, вече близо пет години. Той се разписа в книгата за посетители и й я подаде. Жената захлопна гишето под носа му. Стъклото положително беше бронирано — сигурна защита срещу някой побеснял адвокат.
От две години насам Гленда безуспешно се опитваше да въведе опростена система за предизвестяване, при която защитниците от СОЗ да се обаждат един час предварително, за да може клиентите им да ги чакат в близост до залата за свиждания. Една съвсем проста молба, която поради самата си простота беше осъдена на гибел в бюрократичния лабиринт.
До стената имаше редица столове, на които адвокатите да чакат, докато молбата им за свиждане се придвижи със скоростта на охлюв до нечие бюро на горния етаж. В девет сутринта обикновено винаги имаше неколцина насядали адвокати, които нервно разлистваха папки, шепнеха в мобилни телефони и си даваха вид, че не се забелязват помежду си. В началото на своята кариера Клей имаше навик да носи със себе си дебели книги по право, по които все си подчертаваше нещо с жълт маркер с мисълта, че така впечатлява колегите със задълбочеността си. Сега още със сядането вадеше „Уошингтън Поуст“ и се зачиташе в спортната страница. Както обикновено, и този път той погледна часовника си, за да види колко време ще загубят, докато му доведат Текила Уотсън.
Двайсет и четири минути. Не беше зле.
Един надзирател го поведе по коридора към продълговато помещение, разделено на две с дебел плексиглас. Той му посочи четвъртата кабинка от края на редицата и Клей седна на стола. През стъклото се виждаше, че отсреща няма никой. Имаше още да чака. Извади книжата от куфарчето си и започна да обмисля въпросите си към Текила. Кабинката вдясно от него беше заета от някакъв адвокат, потънал в напрегнат, приглушен разговор с клиента си, когото Клей не виждаше.
Надзирателят се върна и прошепна на Клей, сякаш му беше забранено да разговаря с него:
— Твоят човек е имал тежка нощ.
Докато казваше това, служителят се бе навел над рамото му и крадешком поглеждаше към охранителните камери.
— А, така ли? — каза Клей.
— Около два часа сутринта скочил на някакъв младеж и го смлял от бой. Трябвало шестима да ги разтърват. Сега не е много добре.
— Кой, Текила ли?
— Същият, Уотсън. Другият младеж е в болница. Можеш да очакваш допълнителни обвинения.
— Сигурен ли си? — запита Клей, като поглеждаше през рамо.
— Всичко е записано на касета. — Край на разговора.
Те вдигнаха погледи напред в момента, в който Текила Уотсън бе въведен в кабинката от двама надзиратели, които го стискаха яко за лактите. Беше с белезници и макар на повечето затворници да им ги сваляха, когато разговаряха с адвокатите си, белезниците на Текила си останаха на китките му. Той седна. Надзирателите се дръпнаха встрани, но не много.
Лявото му око беше толкова подуто, че се бе затворило; в ъглите имаше засъхнала кръв. Дясното беше отвореното — зеницата му беше червена. В средата на челото имаше превръзка от марля, залепена с пластир; върху брадичката — още два пластира, кръстосани във формата на пеперуда. Устните и челюстите му бяха подпухнали и деформирани до такава степен, че отначало Клей се запита дали това наистина е неговият клиент. Някой някъде си бе дал труда здравата да пребие младежа, който сега седеше на метър от него зад плексигласовата преграда.