Клей вдигна черната телефонна слушалка и направи знак на Текила да стори същото. Той я хвана несръчно с двете си ръце.
— Ти ли си Текила Уотсън? — запита Клей, като се опитваше, доколкото бе възможно, да го гледа в очите.
Младежът потвърди с кимване — много бавно, сякаш в черепа му се търкаляха отломки от кости.
— Беше ли на лекар?
Повторно кимване.
— Полицаите ли те подредиха така?
Главата без колебание се поклати встрани: не.
— Тогава другите арестанти в килията ти?
Главата кимна: да.
Не беше лесно да си представи човек как Текила Уотсън, с цялата си 70-килограмова физика, се нахвърля да се бие с околните в претъпкана килия във вашингтонски затвор.
— Познаваше ли момчето?
Движение встрани на главата: не.
Засега младежът изобщо не прибягваше до черната слушалка. Клей усети как го обзема раздразнение.
— Защо всъщност ти трябваше да биеш момчето?
Подутите устни най-после се размърдаха с усилие.
— Не знам — изпъшка бавно арестантът, сякаш всяка дума му причиняваше болка.
— Прекрасно, Текила. Много ми помагаш, наистина. Кажи поне, че е било при самозащита! Той ли те нападна? Той ли те удари пръв?
— Не.
— Да не е бил пиян или надрусан?
— Не.
— Да те е псувал или заплашвал?
— Той спеше.
— Спеше ли?
— Аха.
— Да не е хъркал случайно? Остави, не ми отговаряй.
Пръв адвокатът отклони поглед, за да запише нещо в жълтия си бележник. Нанесе датата, точния час, мястото, името на клиента, после набързо нахвърля по-важните опорни точки, върху които по-късно щеше да оформи бележките си. В паметта си бе съставил дълъг списък от въпроси — за начало поне стотина, а след това още толкова. При първоначалните събеседвания въпросите обикновено биваха едни и същи, като всички опираха до фактите от живота на клиента или до подробности, свързани с повода за срещата им. Истината се пазеше като рядка скъпоценност, от която през дебелия плексиглас минавате по някое малко лъскаво камъче само когато клиентът му не се чувстваше пряко заплашен. На въпросите за семеен произход, училище, приятели и работа обикновено се отговаряше с достатъчна доза правдивост. Ала всякакви въпроси, отнасящи се до самото престъпление, си бяха чист хазарт. Затова един адвокат по наказателни дела много внимаваше при първоначалните събеседвания да не засяга твърде често тази тема. Рови за подробности другаде. Не се оставяй клиентът да ти влияе при установяване на обстоятелствата. Истината може и да изплува, но по-късно.
Само че с Текила като че ли не беше точно така. Засега той не проявяваше никакъв страх от истината. Затова Клей реши да си спести часове от скъпоценното време; той се наведе напред и понижи глас:
— Казват, че си убил някакво момче. Застрелял си го с пет куршума в главата.
Подутата глава кимна едва забележимо.
— Някой си Рамон Тико, по прякор Тиквата. Познаваше ли го?
Кимване: да.
— Застреля ли го наистина? — Клей бе понижил гласа си до шепот. Надзирателите дремеха, но все пак не беше редно да се задават такива въпроси, във всеки случай не от адвокат и не в ареста.
— Да — отвърна тихо Текила.
— С пет куршума?
— Аз си мислех, че са шест.
Е, няма що. То отсега всичко е ясно, помисли си Клей. До шейсет дни делото ще приключи. Най-многото, което мога да направя за него, е да уговоря да се признае за виновен срещу обещание, за доживотен затвор.
— С дрога ли търгувахте? — запита той.
— Не.
— Обра ли го?
— Не.
— Помогни ми, Текила! Все някаква причина си имал да го гръмнеш, не е ли така?
— Познавах го.
— А, така ли? Познавал си го значи. И това ти е оправданието да го убиеш?
Текила кимна, без да отговори.
— Заради момиче може би? Спипал си го с гаджето си, така ли? Ти нали си имаш гадже?
Младежът поклати глава: не.
— Убийството има ли някаква връзка със секс?
Поклащане на глава: не.
— Говори, Текила! Аз съм твоят защитник. Единственият човек на този свят, който в момента се опитва да ти помогне. Но и ти трябва да ми помогнеш, като ми дадеш нещо, на което да стъпя!
— Навремето купувах дрога от Тиквата.
— Ето, това е приказка! Преди колко време?
— Преди две години.