— Не ни е за пръв път.
— Разбираш ли, Саня, какво се получава?! Ще се вдигне голям шум. А случая го разследваме ние, просто така се завъртяха нещата. Сега се оказва, че са се включили ФСБ, МВР и дори специалните части.
— Хайка?
— Именно. Извинявай, че те обезпокоих така рано.
— Нищо. А ти от какво си недоволен?
— Абе трябваше да пипаме тихо и кротко. А сега какво? Ще ги подплашим! Тия черни гълъбчета са снимани — анфас и в профил, гукат на руски, а от тоя хероин, дето е по сто и двайсет долара за грам, съм купил и продал близо половин кило.
— И кой го плати?
— Да не би аз?! ФСБ, разбира се. Къде у мен толкова пара.
— Значи твоите момчета са открили пласьорите?
— И моите също — след като поразмисли, отговори Слава. — Сега са добри приятели с феесбейците.
— Е, който плаща, той поръчва музиката.
— Че ще има музика, ще има, бъди сигурен.
— Хайката е нужна — каза Турецки. — Ти кълвеш зрънце по зрънце, а за тая работа трябва чувал. И най-добре е да се свърши всичко наведнъж.
— Кой знае. Не съм сигурен. Не може да се устиска тоя чувал. Тежичък е. Виж, аз изкълвах близо половин кило…
— Посмали, Слава.
— И колко?
— Поне последната нуличка.
Грязнов весело се усмихна.
— Да те събуждам ли?
— Да.
— А къде да ти звъня?
— Вкъщи, разбира се.
С тази уговорка се разделиха.
Попитайте когото и да било от московчаните, живеещи близо до университета „Патрис Лумумба“, що за хора следват там — той или ще плюе от отвращение, или ще наговори такива неща, че никой вестник не би ги отпечатал. В университета учат младежи от африкански и азиатски страни с различен цвят на кожата, но московчани не правят никаква разлика помежду им и наричат всички вкупом „мангалите“. А ако мислено се върнем в онова далечно време на благородния ни порив да просветим всички изостанали народи, но по свой, съветски начин, ще си спомним с какъв възторг и любов посрещаха руснаците тези чернокожи и тъмнооки, толкова необикновени младежи и девойки. Колко много цветя и усмивки, искрено удивление и симпатия! Всички бяха уверени, че тези момчета и момичета най-после са се измъкнали от ада, в който са живели, където белите робовладелци са ги били с камшици, или пък в най-добрия случай са пристигнали от тропиците, където са били хапани до смърт от мухата цеце. Пък и какво може да искаме от московчани, щом като единствената книга, от която можеха да добият представа за живота на негрите, беше „Чичо Томовата колиба“? И още години наред московчани се отнасяха с някаква необяснима жалост към студентите от този университет, макар да се бяха появили вече и първите тревожни симптоми, които с течение на времето прераснаха в трагедия. За найлонови гащички, блузки и чорапогащници симпатичните негри си играеха с нашите момичета както им падне, устройваха оргии с дивашки песни и танци, пушеха „трева“ — нещо немислимо по онова време — и тайно въртяха търговия със задгранични парцали. Трябваше да ги спипат и да ги изхвърлят от страната — нали са дошли да учат! Ама нищо подобно. „И какво от това? — казваха добрите чичковци от съветските ведомства. — Нима положението в нашите общежития да е по-розово?“ Но ето че се появи и първият труп: хвърли се от прозореца едно момиче. „Била е пияна“ — решиха едни. „Така й се пада на тая кучка“ — осъдиха други. Трети се замислиха, но премълчаха. Затова пък, местните младежи не премълчаха. Събраха се край стените на Донския манастир, посъветваха се и вечерта направиха един хубав погром в общежитието на университета. Районната болница бързо се напълни с пребити и уплашени до смърт негри. Работата обаче не приключи с това. Две седмици поред младежите биеха всеки срещнат „мангал“. Трябва да се отбележи, че на студентките не посягаха. Чудесно се представи и нашата славна милиция. По тях бяха юрнати маса ченгета — повече от охраната на всенародно избрания вожд, но негрите все така продължаваха да си ядат пердах. „Ама какво правите вие, такива-онакива, вашта мама?! — крещяха и тропаха с крака в кабинетите си милиционерските генерали и полковници. — Къде са престъпниците?!“ Отговорните за тая акция опитни майори и капитани извръщаха очи и мънкаха: „Че как да ги хванеш? Млади хора.“ Имаше заповед незабавно да се арестува всеки нарушител на реда, която беше четена преди всяко дежурство, но тя сякаш изобщо не съществуваше, защото надделяваше мълчаливото и справедливо убеждение: „За какво да ги арестуваме?“