— „Валтер“.
— Много ли са наркотиците?
— Купища.
— Името?! — изрева Турецки, като тресна с юмрук по масата.
Момъкът трепна, стрелна го изпод вежди с яростен поглед, оголи едрите си бели зъби, но продължи да мълчи.
— Чу те! — удовлетворено произнесе Грязнов. — Пък аз си мислех, че не само е загубил дар слово, но и е оглушал.
— Прав си, Слава, той не е студент.
— Ми аз какво ти казвам?
— Действай.
— Слушай сега, Али. Слушай и си го набий в главата. Досега ти говорех мило и кротко като роден баща. Ти обаче не разбираш от дума. А сега, мойто момче, ще ти тегля куршума. Ставай.
Тонът на Грязнов беше толкова леден и заплашителен, че дори Турецки трепна, да не говорим за Али. По лицето му премина тръпка, започна да върти очи, спирайки ги за секунда ту на Грязнов, ту на Турецки, ту на двамата сътрудници, които спокойно стояха до вратата.
— Вие нямате право! — изграчи Али.
— Е, чух ти гласа — със задоволство отбеляза Слава. — Имам. У нас, в Русия, това се нарича „при опит за бягство“. Може и по друг начин: „при въоръжена съпротива“. — Грязнов потупа пакета с валтера. — Мисли, Али. Но по-бързичко.
Като поизчака малко, Слава кимна на оперативниците и единият от тях с ласкава усмивка каза на Али:
— Да тръгваме, приятел.
Изведнъж Али заговори на родния си език.
— На руски, Али, на руски! — прекъсна го Грязнов.
— Да-да, на рюски, рюски…
— И без акцент — натискайки бутона на портативния касетофон допълни Грязнов.
В същия миг на вратата де появиха служители от ФСБ.
— Приключвай, Грязнов. Време е.
— Само още пет минути. Касетата ще бъде ваша — отговори Слава.
Сякаш усетил възможност за спасение, Али се втурна към вратата, но тутакси рухна, препъвайки се в нечий подложен крак.
— Жив ли си? — присмехулно попита единият от феесбейците. — Какви ги е вършил тоя?
Турецки излезе от стаята и направи знак на оперативниците да го последват, представи се и накратко им обясни що за птица е този Али.
— Ясно. Не сме ви виждали, Александър Борисович — веднага разбраха те. — Ще чакаме в колата.
Край вратите в коридора делово работеха сръчни мъже: поправяха пантите и бравите — с една дума, въвеждаха всичко в пълен ред, та представителите на посолствата и досадните журналисти да не надигнат вой за варварските похвати на специалните служби.
Предавайки наркотиците, пистолета и касетата с показанията, Грязнов посочи Али, който вече седеше в колата с белезници, и каза на старшия от групата:
— Ако зависеше от мен, щях да го пречукам. Много мъка е причинил тоя гад. Дръж нещата под око, Николаич. Ако се измъкне, с мен ще се разправяш…
— Спокойно, Грязнов — намигна му Николаич. — Ще имам грижата. Разбра ли?
— Е, това е — изпращайки с поглед червените светлинки на отдалечаващата се кола, проговори Слава. — Двайсет минути плюс половин година… Малко права имам, Саня. Проследих го, прибрах го и накрая го предадох. Що не подшушнеш нещичко из висшите сфери за моите права, а?
— Ще минеш и без това. При твоите похвати и мен ще ме привикат във висшите сфери — грубовато отговори Турецки. — Не се тревожи, Али няма да се измъкне.
— А-а, и да се измъкне, няма да изкара дълго — презрително се усмихна Грязнов. — А сега доскоро, а? Ще се видим след два дни, нали?
— Защо пък точно след два дни?
— Ами погребението на Кузмински?
— Аз не съм ял и пил с него.
— И аз не съм.
— Какво си узнал? Казвай.
— Грязнов всичко знае, всичко вижда и всичко чува. Е, ако не всичко, то за много неща се досеща. Да не би да си ме отписал вече, Александър Борисович?
Турецки се поколеба дали да не му разкаже за новата си задача, но реши, че още е рано, и подаде ръка.
— Доскоро.
На следващия ден Турецки узна от протокола на химико-биологичната експертиза, че конфискуваният в общежитието хероин не е пакистанско производство, а съвпада по всички качества с хероина от задържаната пратка, дошла от Изток.
Погребението на Кузмински, лидера на либерал-социалистическата партия, мина спокойно въпреки всички опасения. Очакваха се огромни маси от хора и затова бяха извикани значителни милиционерски и оперативни сили, но не се наложи да бъдат използвани. Събраха се хора, обаче не хиляди, и при всички случаи не десетки хиляди, каквито бяха заканите, а не повече от сто и петдесет души. Наистина събралите се бяха доста шумни, особено докато чакаха на малкото пространство пред вратите на Ваганковското гробище да бъде изнесен ковчегът с тялото на вожда. Съобщения за смъртта на Кузмински се появиха във всички вестници, неведнъж бе споменато за убийството и във всички новинарски емисии на телевизията, разбира се, без подробности, но слухът, че лидерът е бил убит при много пикантни обстоятелства, тоест „на калъп“, върху жена, се бе разпространил и сред обикновените граждани. Как? Един Господ знае. Може би по тази причина не дойдоха много хора, а най-вероятно и по друга, много по-съществена — омръзнали им бяха всички тия разтакавания по митинги с лъжи и празни приказки.