— Да си призная, когато започнах да разследвам убийството на Кузмински, а по-късно и убийството на Андрей Василиев, изобщо не очаквах подобно развитие на събитията. И сега си давам сметка, че в никакъв случай няма да има показен съдебен процес, но се приближавам до целта си и все пак постигнах нещичко.
— Вашите цели са ми ясни и се чувствам особено поласкан, че имах възможност да поработя под вашето ръководство — с уважение сведе глава Кротов.
— Доколкото помня, бяхме минали на „ти“? — сети се Турецки.
— Навикът е втора природа! — усмихна се Кротов и стана да се сбогува, но му хрумна някаква мисъл. — И последното, Александър Борисович. Изобщо не бива да се отлъчвате от Москва.
— Ще прескоча само за ден-два до Воронеж и се връщам.
— Защо ще ходите там? — бавно попита Кротов.
— Изчезнал е полковник Зарецки.
— Кога ви е самолетът?
— Довечера.
Кротов дълбоко дръпна на няколко пъти от цигарата си, след което я загаси.
— Аз ще замина — каза той. — И не възразявайте, моля ви. Вие трябва да стоите тук, в Москва!
— Какво си научил, Алексей?
— Току-що бях информиран за онова, което ми казахте… Което ми каза. Че е изчезнал Зарецки.
— Ами Италия? — усмихна се Александър.
— Веднага след Воронеж.
— Хубаво — след кратко мълчание се съгласи Турецки и му подаде ръка. — Добър път!
Кротов пристигна във Воронеж, хвана такси и потегли към дома на Юрий Дмитриевич Милков. Завари го вкъщи.
— Добре дошъл, Льоша, радвам се пак да те видя — радушно го посрещна домакинът. — Заповядай, влез. Женоо! Ела, имаме си гостенин!
— И къде е полковник Зарецки? — попита Кротов, когато след обилната вечеря се настаниха в уютния кабинет на Милков.
— Прибрах го да ми погостува — усмихна се той в отговор.
— Излишен риск, Дмитрич — намръщи се Кротов. — Не биваше.
— В хамбарчето е. На най-сигурното място. Големи смелчаци са момчетата на Грязнов.
— Защо, да не са открили вагона с „хера“-та?
— С тая работа нищо не излезе. Сведенията бяха съвсем точни. Посочиха ни стария военен склад. Командосите нахълтаха там най-професионално, а вътре откриха само портокали и каси с водка!
— Едно време, прекарваха хероина в портокали.
— Абе ровят ги нашите, ама засега нищо не намират. А командосите си заминаха за Москва. Началникът им се скара с нашите шефове. А не беше прав. Сведенията бяха съвсем сигурни — повтори Милков.
— Предполагаш, че в дъното на всичко стои Зарецки?
— Няма кой друг.
— И какво мислите да правите с него?
— Грязнов каза да стои тук. Докато пристигне Турецки.
— Турецки няма да идва.
— Ти си дошъл вместо него, така ли?
— Голяма патаклама ли беше по казината? — без да отговори, попита Кротов.
— Бая ги наплашиха. Прибраха мнозина. Но големите мафиоти си останаха на свобода! Знаеш ли, Льоша, окошариха феесбейците — понижи глас Юрий Дмитриевич. — Всички до един! И командосите ги откараха в столицата.
— Тяхна си работа, Дмитрич. А нашата е да открием хероина… Имаш ли някаква идея къде може да бъде скрит?
— Не, Льоша, нямам представа… Те може да го скрият така, че после сами да се чудят къде да го търсят. Наоколо са гори, из степта е пълно с дерета и изоставени къщи…
— Ти например не му мисли много-много. Скри Зарецки под носа на началника на областното управление на МВР. Къщи, казваш… Може и там, но „херата“ им е необходима тук, в града.
— Май им видяхме сметката на търговията — неуверено каза Милков.
— Ами, ще изчакат малко и пак ще започнат. Наркопласьори сега се намират под път и над път!
— Прав си — съгласи се капитанът.
— Имаш ли телефона на Грязнов?
Милков извади едно листче, разгъна го и го сложи пред госта си.
— Грязнов слуша! — проехтя в слушалката.
— Добър вечер. От какво си толкова сърдит?
— Абе заеби! Ти пък откъде звъниш?!
— Не ти ли се обади Турецки?
— Може и да ме е търсил, но аз сега влизам.
— Излизай пак. Чакам те. Мисля, че знаеш къде да дойдеш и няма нужда да ти обяснявам.
— Ясно, Льоша. Тръгвам.
След няколко минути Грязнов нахълта при тях.