— Досещам се, че нито командосите, нито вие, Грязнов, не сте изпълнили основната си задача, нали?
— Правилно сте се досетили — сухо отговори Грязнов.
— Налей ми още — поръча със заповеднически тон Зарецки. — Петдесетина грама!
Полковникът ги изпи и енергично разтърка лицето си с ръце.
— Нищо конкретно не мога да ви кажа, но имам доста основателни подозрения, че наркотиците се съхраняват в пансиона, където живеят вашите вълкодави.
— В пансиона?!
— Като доказателство за това може да послужи фактът, че пазачите на склада, в който трябваше да откриете наркотиците, също живеят в пансиона…
— Да бе, разкарват се там едни мъжаги — замислено произнесе Слава. — Доста ячки изглеждат.
— Това е едно. И второ. Ако сте забелязали, пансионът не се помещава в някакви си бордеи! Това е старинно графско имение. Ремонта и реставрацията на сградите извърши една фирма, чийто директор е много близък познат с кръстника на воронежката мафия Льонка Пръста, който пък е единственото доверено лице на Ваня Монголеца в този град. Мястото е удобно, има помещения за складове — старите графски конюшни са като същинска крепост, дори снарядите през войната не можаха да ги разрушат. И трето. Твърде често се сменят живущите.
— Ами това е пансион, не е санаториум — справедливо отбеляза Грязнов.
— Позаинтересувайте се например откъде пристигат тези хора и закъде заминават — с насмешка настоя Зарецки.
— Добре де, откъде и за къде?
— От Москва и за Москва, от Петербург и за Петербург, и така нататък. А от села нито пристигат, нито заминават.
Грязнов въпросително погледна Кроткия. Той му кимна.
— Вървете си, полковник — каза Слава. — Ето ви ключовете от колата. Вашето волво е паркирано пред управлението. Излишно е да ви предупреждавам, че никога не сте стъпвали в това помещение, нали?
— И без това ще си имам страшно много главоболия — мрачно отговори Зарецки. — Със сигурност ще ме питат къде съм бил, но все ще измисля нещо…
— В добри отношения ли сте с началника на управлението на ФСБ?
— В делови.
— Нека той се обади в Главна прокуратура на следователя по особено важни дела Александър Борисович Турецки — смили се над полковника Грязнов.
— А може ли да си тръгвам вече?
— Само да не си забравите куфарчето!
Зарецки вече беше до вратата, когато Кротов го извика:
— Сергей Иванович!
Полковникът замря, после бавно, с побеляло лице се обърна.
— Ама какво ви е, полковник? — намръщи се Кротов. — Я се стегнете. Никой няма намерение да ви убива. Просто исках да ви предам поздравите на вашата дъщеря Светлана.
— Вие се познавате с дъщеря ми?
— Също и с бъдещия ви зет. Можете да бъдете спокоен, апартаментчето вече е избрано.
— Какво апартаментче, дявол го взел! — подвикна Зарецки. — Сега хич не ми е до апартаменти!
— Я как живна! — засмя се Грязнов.
— В района на Арбат. Четиристаен, някъде към сто и седемдесет квадрата.
Зарецки само махна с ръка и излезе.
— Все пак ще си го купят — проговори Кротов, като гледаше затворената врата. — Банковият влог е на името на дъщерята.
Влезе Юрий Дмитриевич Милков и застана до вратата.
— Значи го пуснахте, а? — укорително поклати той глава.
— Че няма да го колим я — мрачно промърмори Слава.
— Пък аз бих му ударил сатъра, без да ми мигне окото!
— Не се тревожи, Дмитрич. Всичко ще бъде тип-топ. Ще му припомним и за твойте момчета, и за онова момиче, съдийката Настенка… Между другото, Дмитрич, аз се запознах с вашия местен началник-отдел на криминалната милиция майор Николай Николаевич Смирнов. Какво можеш да ми кажеш за него?
— За Никола ли? Чудесно момче, светец, само това ще ти кажа.
— Значи гарантираш за него?
— Като за себе си! Та Николка ми е зет!
— Е, тогава нищо не ни пречи да пием по тоя повод — усмихна се Слава и взе да налива водка. — Уговори ми една среща с него за утре сутринта.
— Добре, ще я имаш.
На другата сутрин след продължителния разговор с началник-отдела в криминалната милиция Николай Смирнов в пансиона бяха изпратени за работа предани и честни оперативници, с които — с всеки един поотделно — Юрий Дмитриевич поговори предварително.