— Мъж на място.
— И как така се преизпълни към тебе с такава симпатия?
— Харесах му.
— А по-конкретно не можеш ли да поясниш?
Грязнов накратко разказа за случая в кабинета на „Петровка“ и въпросително погледна приятеля си.
— Ми аз не съм му се натягал. Той сам дойде при мене, даде ми визитката си и чао-чао!
— Тези снимки са от един официален прием — намеси се в разговора Лиля, вадейки от папката си други фотографии. — А тези тук са, така да се каже, почти семейни. Правени са във вилата на бащата на Лариса Ивановна, покойния генерал от КГБ Стрелников. Майката на Лариса — Людмила Василиевна, роднини, братовчед й, неговите родители, близки познати…
— И този ли е близък познат? — посочи Грязнов висок мъж с очила.
— Приятел на Лариса от детските години. Специален кореспондент на телевизията.
— Как са трите му имена? — присви очи Грязнов.
— Андрей Андреевич Василиев.
— Точно така. По телевизията не съм го виждал, но постоянно кисне в игралните домове. — Грязнов погледна Турецки, после Лиля и бавно, с малко тържествен тон обяви: — Това е кралят на казината. С псевдоним Робърт Уест.
— Слаава — удивено проточи Турецки. — Поразен съм.
— И аз.
— Ти пък от какво?
— Твърде интересни „близки познати“ има нашата вицепремиерка…
— Приятел от детството — уточни Лиля.
— На какво играе? На рулетка?
— На двайсет и едно5.
— Да не е бил в затвора?
— Тази игра, драги ми Александър Борисович, отдавна вече е легализирана и се играе в средите на хората, които вече не си спомнят затворническите нарове. Дори привлече вниманието на доста известни личности от интелигенцията.
— Светни ме, Слава. Честно казано, нямам никакво понятие!
— Какво да те светвам?! Играят хората. Обикновено нощем. И както си му е редът, губят. Суми с пет нулички. В „зелено“. Не губи, стига сам да не го пожелае, само един човек — Робърт Уест.
— Мошеник ли е?
— За мошеничество и белязани карти разправата е бърза — гушваш букета. На тая работа в казината се гледа особено строго. Такива „гардероби“ се разхождат там, че нито можеш да ги заобиколиш, нито пък да им се изплъзнеш! Между другото, за Уест ме информира Демидич, единият от „афганците“.
— Демидич ли? На каква възраст е?
— Млад е. Фамилното му име е Демидов. И той е такъв „гардероб“, че направо ти се взема акълът!
— Интересно — промърмори Турецки. — Ами тоя хубавец познаваш ли го?
— Него не го знам.
— Анатолий Павлов. Редактор в издателство „Прогрес“ — каза Лиля.
— Редактор ли? И той ли е някакъв „крал“?
— Нее — възрази Грязнов. — Има само един крал. Робърт Уест.
— Лиля, иди до издателството да се поинтересуваш.
— Добре.
— А тебе кой дявол те подкара из казината? — обърна се Турецки към Слава.
— Дреболиите, Саша, дреболиите. Кокошката кълве зрънце по зрънце.
— Ще работиш ли с мен? — тупна с длан по книжата и снимките Турецки.
— Ми ти знаеш, Саня, че ние сме, така да се каже, на собствена стопанска сметка. Вдругиден е петък и аз трябва жив или мъртъв да дам на моите момчета…
— Без много приказки, Слава.
Грязнов погледна приятеля си в очите и като видя суровия израз на лицето му и упорития блясък в очите, въздъхна:
— Що ме питаш? Сам знаеш.
— След седем минути при Меркулов започва съвещание със служители от ФСБ и МВР. Съдейки по списъка, привлечени са кадри от висшия пилотаж. Както предполагах, работата е много по-сериозна и излиза извън рамките на убийството на Кузмински. — Турецки се позамисли, след което продължи: — Не знам защо, може би е интуиция, но някак си не ми харесва Саргачов, не че го подозирам за нещо, но да речем, направи ми особено впечатление. Там е работата, че Валерий Степанович, ей тоя хубавец — Анатолий Павлов — и вицепремиерът Лариса Ивановна Стрелникова бяха на погребението на Кузмински. Изникват маса въпроси, които са съвсем близо до ума. И най-важният от тях е каква връзка е имало между този яростен националист и заклетата демократка?
— Били са на погребението? — попита Лиля. — И са полагали цветя на гроба?
— Не, седяха в колата на Павлов. Вицепремиерката беше с огромни тъмни очила, закриващи лицето, и широкопола шапка.