— Моля за извинение — сухо отговори съветникът.
Междувременно Меркулов и Турецки чакаха завръщането на главния прокурор в приемната пред кабинета му и тихичко си приказваха.
— Костя, защо ли се бави той? — прошепна Турецки.
— Отстоява позициите ни.
— Мислиш ли, че ще успее?
— Би трябвало — замислено отговори Меркулов.
В този миг в приемната влезе главният прокурор и се отправи към кабинета си, като направи знак на Меркулов и Турецки да го последват. Седна зад бюрото си и запали цигара.
— Иди да си гледаш работата, Турецки — каза той. — А ти, Дмитрич, остани, трябва да поприказваме.
Турецки отвори уста да попита нещо, но Меркулов го изпревари:
— Абе ти не чу ли какво ти се каза?! Върви да работиш!
Окрилен от радост, Турецки се понесе към кабинета си.
— Защо си толкова щастлив? — срещна го в коридора Лиля Федотова.
— Все по същата причина.
— И коя е тя?
— Че вече го няма твоят мечок! Оня, дето е от село Медведки, Архангелска област!
— Е, нищо не излезе — тъжно отбеляза Лиля. — Пак съм изоставена самотница.
— А аз за какво съм тук?
— Ти си обикновен женкар, Турецки, а той е обикновен положителен мъж. Разликата е голяма.
— Да, но явно положителните не ти пасват.
— Женкарите също. Хайде, върви, че те чакат.
В кабинета му седяха подполковник Рябков и някакъв млад мъж, който се легитимира като служител на ФСБ и му подаде един плик. Турецки извади отвътре някаква заповед с придружително писмо и бележка:
„Саша, изпращам под твое разпореждане бившия подполковник Рябков П. Г., който вече е цивилен гражданин.
— Свободен сте — кимна Турецки на служителя. — Благодаря.
После прочете заповедта, издадена от ФСБ за уволняването на подполковник Рябков поради навършени прослужени години. Заповедта бе подписана със задна дата, приблизително месец и половина преди убийството на Робърт Уест. Явно генерал Самсонов бе решил да действа на своя отговорност. Турецки разбираше, че щом генералът се е решил да рискува, значи има твърде сериозни основания за това. Очевидно е повярвал на искреното разкаяние на подполковника или е помислил за трите му деца, а може би и едното, и другото, така че сега вече съдбата на Рябков е в негови ръце.
— Прочетохте ли тези неща, Павел Генадиевич?
— Да, прочетох ги.
— И какво ще правим сега?
— Аз съм под ваше разпореждане.
— Обадихте ли се вкъщи?
— В семейството ми всичко е наред — отговори Рябков, с усилие издържайки изпитателния поглед на Турецки.
— Всички са живи и здрави значи… — замислено проговори Александър. — Пушете, Павел Генадиевич — побутна той цигарите си, когато видя, че Рябков тършува в джоба си.
— Благодаря.
Турецки взе от бюрото си следствено-процесуална бланка и попълни трите имена на подполковника.
— Моля, подпишете се, Павел Генадиевич.
— Какво е това?
— Декларация, че няма да напускате Москва.
Лицето на Рябков се сгърчи, в очите му се мярна подозрение, той бързо стана и отиде до прозореца, където на няколко пъти жадно дръпна от цигарата си.
— Извинете, Александър Борисович — каза той, когато отново седна до бюрото, и придърпа декларацията към себе си.
— Сега ще си отидете вкъщи заедно с един от моите следователи, а други двама ще дойдат с вас като поемни лица. Ще предадете наличните пари, за които ми бяхте казали, заедно с влоговите книжки. Ще направите опис на недвижимата си собственост и така нататък… Ще смятаме, че всичко това е доброволно явяване със самопризнания и желание да изкупите вината си пред държавата.
— Елате и вие с нас!
— Аз съм зает, ще ме замести моят помощник — каза Турецки. — Всичко добро, Павел Генадиевич, Господ да ви помага!
— Знаете ли, в едно произведение на Чехов има следните думи — с усилие изрече Рябков: — „Ако ти потрябва моят живот…“
— " … ела и го вземи" — прекъсна го Турецки. — Звучи малко помпозно, но аз ви вярвам, Павел Генадиевич. Извинете, много пъти съм чувал да ги цитират в този кабинет. Но пак повтарям, че на вас ви вярвам. Именно затова не поставям въпроса за вашето арестуване.