— Благодаря ви, Александър Борисович.
Рябков си тръгна с Чижов и другите двама следователи. Когато вратата след тях се затвори, телефонът продължително иззвъня.
— Притиснаха ни, Саша! — глухо се чу далечният глас на Грязнов.
— Ми нали така ги притискат вълците, когато организират хайка срещу тях?!
— Стига глупости, хич не ми е до смях! Ония мръсници взеха заложници!
— Да ти пратя на помощ спецназовци?
— Ще се справим и сами! Това е! А сега тръгвам.
Уж всичко бе обмислено до най-малката подробност, но все пак се получи засечка. Догадките на полковник Зарецки се оказаха верни. Засега не бяха намерили наркотиците, но дръзкото държание на хората на Льонка Пръста подсказваше, че те са спокойни и нищо не рискуват, щом като няма какво да охраняват.
Отначало Грязнов, Голованов и „златният агент“ Кроткия решиха да арестуват един по един всички здравеняци, които се размотаваха из пансиона, но по-късно Кротов се сети за експлозията в Хабаровск и се отказа от тази идея.
— Добре де, ще ги хванем, ще им разкрасим мутрите, а после ако не намерим нищо, ще се наложи да им поднасяме своите извинения…
— Да бе, да, извинения — промърмори Голованов. — Може и задниците им да избършем, а?
— Това едно — продължи Кротов, без да обърне внимание на думите му. — А второто е, че може и ние да хвръкнем.
— В космоса, а? — пак се обади майорът.
— Точно така — потвърди Кротов. — Тоя път позна.
— Мислиш, че са минирали пансиона? — попита Грязнов.
— А ти как би постъпил на тяхно място?
— Прав си, Льоня, май така излиза, ще хвръкнем.
— И в такъв случай какво да правим? — мрачно попита Голованов.
— Смятам да отседна в пансиона — каза Кротов. — С вас не се познаваме.
— Когато решиш, ние наистина не можем да те познаем — намигна Голованов, като намекваше за дегизировката му в хотел „Интурист“.
— Ще поизчакаме ден-два, междувременно може и момчетата на Николай Смирнов да се позавъртят натам — реши Грязнов.
— Трябва ми кола — каза Кротов.
— Дръж! — хвърли му ключовете на една от ладите Грязнов.
Информацията на Зарецки, че пансионът се помещава в сградата на старинно графско имение, веднага бе заинтересувала Кротов. Може би защото една от професиите му беше археологията. В аристократичните имения обикновено има тайници, подземни ходове, помещения без прозорци, в които може да се скрие всичко. Кротов реши да не разглежда пансиона, съзнавайки, че така излишно би привлякъл нечие внимание, и затова отиде в градския археологически музей, където се представи за научен сътрудник, пристигнал от Москва.
Посрещна го директорката на музея Тамара Георгиевна, възрастна жена с побеляла коса и фини черти на лицето. Тя бе от онези ентусиасти, рядко срещани вече, които обичат професията си и работят срещу мизерно заплащане.
— Интересуват ме старинни сгради, имения, църкви — поясни намеренията си Алексей Петрович, след като й показа картата си на действителен член на Московското археологическо дружество.
— В града ли?
— Извън града. Мисля, че тук вече всичко сте проучили.
— Извънградските старини също не ги пренебрегваме — усмихна се жената.
— Забелязах. Направи ми впечатление бившето имение на граф Шувалов.
— За съжаление то вече не е под наше ведомство — намръщи се директорката. — Сега е частна собственост.
— Изглежда добре реставрирано…
— Но това е само външният му облик, заслугата е на нашия архитект. Обаче вътре в помещенията всичко е променено. Сега това не е дворец. Ресторант, стол, закусвалня — всичко друго, само не и старинен дворец.
— Че къде му е бил умът на тоя архитект?
— Мислите, че са го допуснали да влезе вътре? Въпреки че бяхме подписали договор, те плюха и на договора, и на всички нас! — Жената помълча и въздъхна. — Какво ви интересува по-конкретно?
— Май ще започна точно от имението на Шувалов.
— Няма да ви пуснат по-навътре от столовата, билярдната зала и салона с игралните автомати.
— Ще ме пуснат — усмихна се Кротов. — Вероятно при вас са се пазили плановете на имението?
— Да. Години наред събираха прахоляка, а кой знае защо, напоследък всички се заинтересуваха от тях — усмихна се директорката. — Разбира се, че ги пазим.