— И кои са тези всички? — наостри уши Кротов.
— Просто така му е думата. Освен Виктор Степанович, нашия архитект, голям интерес към плановете прояви и един член от Градската дума… Как му беше името? Ах, да. Вениамин Григориевич Попов.
— Усещам, че не изпитвате към него големи симпатии…
— Аз съм оттука. И той е от местните жители.
— Да не е новобогаташ? От „новите руснаци“?
— То се знае. Но също така е и бивш престъпник. Рецидивист.
— Имам един познат, който също лежа в затвора, седем години. Сега е известен бизнесмен в Москва. И както крещят по вестниците, бил голям благотворител.
— Те какво ли не крещят по вестниците — махна с ръка жената. — Елате да ви заведа в архива.
Слязоха в едно полусрутено помещение и директорката свали от лавиците голяма папка.
— Заповядайте — каза тя. — Тук са не само плановете на имението, но и разни писмени документи от периода, дори спомените на майордома. Впрочем доста любопитни спомени.
— В такъв случай, Тамара Георгиевна, с ваше разрешение ще поостана тук, нали може?
— Моля ви, разбира се, че може — отговори директорката и излезе.
Кротов преглежда архивите за имението повече от два часа. Особено го заинтересуваха спомените на майордома. В тях се споменаваше за някаква врата от ковано желязо, извеждаща в полето откъм задния двор на имението, описваше се животът на прислугата и някои случки от редките идвания на графа. С богатата си информация спомените имаха както етнографска, така и литературна стойност, но Кротов обърна внимание само на вратата от ковано желязо. Двамата с Грязнов бяха обиколили имението отвън, но не забелязаха никаква врата. Може би заради гъстите храсталаци. Но сега Кротов се сети, че му бе направил впечатление междуселският път, който свършваше именно при храсталаците, и това, че наскоро е бил подравнен. Прерисува си само онези части от плана на имението, които го интересуваха, след което се качи в кабинета на директорката.
— Благодаря ви, Тамара Георгиевна.
— Няма защо. Дано съм успяла да ви услужа. Видях, че вие не работите през куп за грош! — посочи тя часовника си. — За разлика от оня Попов. Пет минути и — готово!
— Сигурно е снимал плановете.
— Какво да го правиш? Донесе ми писмо от шефа на Градския архив. А снимането е забранено.
— И кога идва при вас тоя Попов? — вече на тръгване, уж съвсем случайно, попита Кротов.
— Преди няколко дни.
— А по-точно?
— Днеска сме петък… Значи в сряда сутринта.
— Още веднъж ви благодаря, Тамара Георгиевна — усмихна се Кротов и галантно й целуна ръка.
По пътя към пансиона той се обади на Грязнов от един телефонен автомат.
— Слава, трябва ми депутатът от Градската дума Вениамин Григориевич Попов.
— Но той има имунитет. Или това се отнася само за депутатите от Държавната дума?
— Трябва ми — повтори Кротов.
— Значи ще го имаш — замислено отговори Грязнов. — Къде да ти го донесем?
— Ама моля те, гледай да не се престаравате, да не прекалите — обезпокои се Кротов.
— Казвай къде де?
— Аз ще бъда в пансиона. Обади ми се там. А къде — трябва сам да помислиш. Но мястото трябва да предразполага към разговор.
— Ясно — отговори Слава и затвори.
В пансиона Кротов си нае стая, взе един душ, преоблече се и застана пред огледалото. Все още го занимаваше мисълта да промени външността си, но при положение че е разговарял с регистратора и той вече го познаваше, реши, че е излишно. Извади от куфара си елегантен контешки бастун, сгъваем, с топка отгоре, разгъна го, сложи си тъмни очила, погледна се в огледалото и остана доволен. Приличаше на провинциален учител или просто на интелигентен човек с неустановена професия, но в никакъв случай не на простак, имаше вид на изискан млад мъж, отседнал в пансиона, за да си прекара приятно времето.
Когато излезе навън, Кротов се огледа, взирайки се с любопитство в двореца, каменните сгради около него, беседките, и тръгна да се разхожда из имението, като вървеше покрай самата ограда. Но не стигна далече. На пътя му се изпречи някаква тухлена преграда. Тя не беше висока и той се опита да я прескочи, но го спря насмешлив глас:
— Къде бе, чиче?
Кротов се обърна. Пред него стоеше широкоплещест момък с тъмносив костюм и вратовръзка.
— Интересно ми е да погледна оттатък — с раболепна, усмивка проговори Кротов. — Защо, не може ли?