— Щом има преграда, значи не може.
— Извинете.
Сподирен от подозрителния поглед на момъка, Кротов се отправи към изхода, мина през портала и въртейки бастуна, бавно закрачи пак покрай оградата. Стигна до гъстите храсталаци, заобиколи ги, излезе на междуселския път и по него се върна пак при оградата. Едва сега забеляза желязната врата, за която пишеше в спомените си бившият майор дом на граф Шувалов. Кротов се приближи и видя, че вратата не е обрасла в трева, значи крилата й спокойно можеха да се отварят. Но проучванията му стигнаха дотук. Неочаквано пред него изникнаха двама здравеняци — единият беше момъкът с тъмносивия костюм, а другият — дебеловрата мутра с кожено яке.
— Ма ти си бил голям любопитко бе, чиче — добродушно каза момъкът с костюма.
— Такава ми е професията — с подчертана учтивост отговори Кротов.
— Че каква ти е професията? — попита момъкът, като леко се приближи към него.
— Археолог съм. Ей сега ще ви покажа документите си. Момент — бръкна Кротов във вътрешния джоб на сакото си.
— Стой! — изсъска горилата с якето и сам извади удостоверението от джоба на Кротов. Разтвори го. — Наистина бил археолог! Действителен член!
— Нима мислите, че бих ви излъгал, момчета? — заговори Кротов. — Според плановете от тая страна трябва да има желязна врата от седемнайсети век, обковката е работа на майстор Новожилов…
— Какви планове? — прекъсна го момъкът с костюма.
— Ами навремето всяко имение е било строено по план, по чертежи.
— И кво да го правим сега? — обърна се момъкът към партньора си.
— Абе действителен член… — сви рамене горилата и върна картата на Кротов.
— Продължавай си разходката — разреши момъкът с костюма. — Но те съветвам да не си толкова любопитен.
— Ясно, момчета, разбирам. Това е строго охраняван секретен военен обект — не се стърпя да не ги подиграе Кротов.
— Хайде, мърдай — махна с ръка горилата и се ухили.
„Копеле, дип че не бива да се издавам, иначе сега щяхте вече да се държите за топките и да плачете за майките си!“ — помисли си Кротов, като се огледа назад уж много изплашен и продължи да се отдалечава.
Сега вече беше сигурен, че зад вратата има нещо интересно, с което ще трябва да се занимае сериозно.
Момчетата на Николай Смирнов наистина се поразвъртяха насам-натам, и то доста добре. Успяха да проследят и арестуват един наркопласьор, пристигнал от славния град в Урал — Екатеринбург, както и неговия хазаин, който му бе продал половин килограм хероин. Бяха ги хванали на местопрестъплението. Когато заведоха арестуваните в отдела на Смирнов, те не изглеждаха кой знае колко разтревожени, признаха си за всичко, още повече че нямаше смисъл да отричат, и с виновно изражение очакваха по-нататъшните действия на служителите, които обикновено ги освобождаваха. А кой и какво им плащаше — това не беше техен проблем. Но този път се случи по-различно. Докато по-рано след ареста ги разпитваха хора на полковник Зарецки, мнозина от които те познаваха лично, сега в кабинета влезе Смирнов. Дори самото му име предизвика у тях отвращение, да не говорим за селяшкото му лице и наглите очи. Първи на разпит бе извикан хазаинът на квартирата. Започна се обичайното протакане и увъртане, тъй като в дома не бе намерено нищо друго, освен половинкилограмовия пакет с хероин, той на драго сърце призна, че му го е дал съвсем непознат човек във военния склад.
Смирнов записа признанията му в протокола. Хазаинът отричаше да е извършвал каквото и да било престъпление.
— Що не излезеш да изпушиш една цигара, а, майоре? — не издържа Голованов, беше му кипнало от наглия лъжец и когато Смирнов излезе, Голованов лично се зае с арестувания. — Слушай, мършо, давам ти три минути. Откъде го взе? Кой ти го даде? Кога? Ако не ми кажеш, ще те скалпирам.
И заплахата подейства.
Николай Смирнов се задържа в коридора не повече от пет минути, а когато се върна в кабинета, завари там съвсем друг човек. Арестуваният стреснато се блещеше срещу него със смирено изражение, а когато погледнеше към Голованов, по лицето му се изписваше неподправен ужас. А Голованов седеше на един стол и равнодушно пушеше цигара.
— Ще продължим ли? — попита Смирнов.
— Хероина получих в пансиона. Вчера. От съвсем непознат мъж, бога ми!
— Ще го познаете ли, ако ви го покажа?
— Да!