— Те това се искаше от тебе — каза Голованов и излезе от кабинета.
— Другарю майор — зашепна арестуваният, — той искаше да ме скалпира!
— Каквоо?!
— Вижте! — задържаният наведе глава и Смирнов видя на врата му, където започваше окосмената част, тънка лентичка анкерпласт.
— Виждам. Има анкерпласт. И какво от това? — успял да овладее изненадата си попита майорът.
— Ама как какво от това? Нали ви казвам, че…
Смирнов бе разбрал какво се е случило в негово отсъствие и тутакси взе най-правилното решение за подобна ситуация.
— Ти какво бе, да не се намираш в прериите? Само едно време индианците са скалпирали враговете си.
— Ама истината ви казвам. Тоя мръсник…
— Първо, той не е мръсник, а сътрудник на държавна сигурност. И второ, ти си бръснал врата си и малко си се порязал. Така беше, нали? Казвай де!
— Мен ме подстригват в бръснарницата и там ми бръснат врата…
— Тоя път си го бръснал сам! Ясен ли съм? — още по-сурово попита майорът.
— Да — окончателно оклюма хазаинът на квартирата.
— Точно така и ще запишем в протокола — със задоволство заключи Смирнов.
Когато Голованов му съобщи, че хазаинът на квартирата е получил хероина в пансиона, Грязнов разбра, че са на верен път, тъй като преди това Кротов му бе разказал за своите открития. Само дето не можа да си обясни как така арестуваният е проговорил толкова бързо.
— Абе зарежи го, слабак — отговори Голованов и отклони погледа си настрани.
Грязнов веднага усети коя е била причината и реши да го скастри, но тъкмо в този момент зазвъня телефонът.
— Прибрахме го — пробоботи в слушалката Демидич.
— Минете покрай пансиона да ни вземете с вас.
— Тесничко е…
— Той не е ли сам?
— С още двама души.
— Карай тогава. Хванали са твоя Веня Резеца — обърна се Грязнов към Филя. — Да тръгваме, майоре! А ти, Филя, оставаш тука. Не е хубаво да те вижда старият ти авер. И не е лошо да наглеждаш Кротов. Струва ми се, че ония момчета с тъмносивите костюми са му дигнали мерника.
Когато потеглиха от пансиона, Грязнов сви по пътя към полето и след километър-два спря на банкета близо до една гора.
След няколко минути пристигна вносна кола, карана от Шура Дяконов, и едно жигули. Венка Резеца седеше във вносната кола, която беше негова, а в „седмицата“ бяха двамата му телохранители с „гривни“ на ръцете.
— Доведете ги в гората, на полянката! — нареди Грязнов.
— На шишчета! — не се сдържа и подметна саркастично Голованов.
Отведоха двамата телохранители малко по-далече, дори им разрешиха да запалят по цигара, а Венка Резеца го изненадаха с въпроса:
— Веднага ли ще проговориш, или постепенно да те разприказваме?
— Зависи за какво! — криво се усмихна Венка. — Може би пък да си решил да ми лепнеш някое убийство, Грязнов!
— Че аз май не съм си имал работа с теб — учуди се Грязнов. — Откъде знаеш името ми?
— Едно пиленце ми го каза!
— Убийство няма да ти приписвам, но виж, „херата“, която е намерена в джобовете ти, ми дава право да те окошаря за две-три годинки…
— Каква „хера“?
— Демидич! Намерихте ли у него наркотици?
— Че как не! — отговори момъкът. — У ония също — кимна той към телохранителите.
— Питай, Грязнов!
— Къде се съхранява хероинът?
— Отде да знам? В Думата се занимавам със съвсем различни въпроси.
— Тепърва ще изясняваме с какво точно се занимаваш. И то много скоро. А защо преснима плановете?
— Какви планове?
— На имението. Ще рече на пансиона.
— Да не би ти да си го реставрирал тоя пансион? С твои мангизи?
— Стара история, приятел. А ти си ходил в музея тая сряда.
Венка премълча, напрегнато размишлявайки за нещо.
— Слушай, мой човек — намеси се Голованов. — Да ти подсказва нещо прякорът Мишка Слона?
— Аз по малолетни деца не си падам — пребледня Венка. — Предпочитам курвите.
— Да ида да се поразходя, а? — обърна се Грязнов към Голованов.
— Иди, Слава — с уважение го погледна Голованов и на свой ред се обърна към депутата.
Слава изобщо не можа да чуе какво говореше майорът на Венка Резеца, с какво му се заканваше да го разприказва, обаче по едно време ясно чу дивашкия крясък на единия от телохранителите: