Десетимата доброволци бавно се отправиха към камаза.
— На добър час, Филя, Бог да е с тебе — с потреперващ глас му каза Слава. — Да потегляме!
Всички останали също се качиха по колите и като ги използваше за прикритие, „седмицата“ с „вълците“ се понесе по полето, сви към горичката и след минута спря до къщурката. Вътре завариха възрастна съпружеска двойка.
— Какво се е случило, другари? — втурна се съпругът към въоръжените мъже.
— Не се безпокой, татенце, всичко е наред — отговори Грязнов, гледайки към сляпата стена на отсрещната къща, неясно прозираща през зеленината на храстите и плодните дръвчета.
— Петнайсетина метра, не повече — обърна се той към другарите си.
— Храсталаци, дръвчета — пробоботи Демидич. — Всичко е точно, командире.
Грязнов се приближи до прозореца. Филя бавно крачеше през полето. Групата доброволци си приказваха до камаза и пушеха. Грязнов съгледа телефонния апарат в стаята и попита:
— Може ли да се вземе връзка с Москва?
— Като се набере кодът. Има го записан до телефона.
— Горе ръчичките, Филя! — проехтя гласът на Кучешкия зъб. — През прозореца ли ще минеш, или през вратата като желан гост?
— Предпочитам през вратата. Ето ме, дойдох, Дима. Сега пусни момичетата и старицата. Няма ли да ти стигнат толкова трупове? — кимна Филя към мъжете при камиона.
— Влизай през вратата. Ще приказваме.
Филя тръгна да заобиколи и изчезна от очите на Грязнов. „Вълците“ безшумно се изнизаха един след друг от съседната къща. Слава понечи да ги последва, но Голованов го спря:
— Ти вече си свърши работата, Вячеслав. Сега остави и ние да си свършим нашата. Извинявай.
Грязнов се върна в стаята, приседна на стола до телефона и машинално набра номера на Турецки, за да му съобщи с няколко думи какво е положението.
Междувременно Филя влезе при бандитите. Един от тях сръчно го опипа за оръжие по джобовете на панталона и надолу по краката.
— Чист е — обърна се той към Кучешкия зъб.
— Хайде ела, Филя.
— Защо протакаш, Дима? — кимна той към момичетата, седнали прегърнати на един стол.
Дима помисли, помисли и махна с ръка:
— Нека поседят.
— А къде е бабата?
— Тука, тука съм — обади се женски глас от един тъмен ъгъл.
— Бъди мъж — отново посочи с очи към момичетата Филя, като същевременно се приближаваше към своя бивш приятел.
— Ха сега здрасти бе, Филя! — подаде му ръка Дима с широка усмивка, но очите му не се усмихваха.
— Здравей, Дима.
Внезапно Филя се понаведе и с котешко движение измъкна камата измежду плешките си, сграбчи Дима и го обърна с лице към бандитите, като същевременно ритна стола под момичетата. Те избягаха в ъгъла на стаята и Филя застана така, че двамата с Дима да ги прикриват. Кучешкия зъб усети леко бодване по врата.
— Не стреляйте! — успя да извика той, но автоматният откос, който пусна един от бандитите, вече бе разцепил тишината.
Тялото на Дима омекна. И тутакси през прозореца удари по бандитите друг автоматен откос. С трясък падна избитата врата, в стаята нахлуха „вълците“. А след няколко секунди дотича и Грязнов заедно с оперативниците, стояли пред камиона. Грязнов погледна към убитите бандити, после се обърна към момичетата, които все още се свиваха в ъгъла, и към бабичката, загубила ума и дума от ужас.
— Н-да, изпипана работа — похвали той, но когато видя Филя да търси нещо на пода, учудено попита: — Какво пък търсиш, толкова?
— Калъфката.
— Каква калъфка?!
— Ей тая — посочи му Филя камата.
— Фу! — презрително възкликна Слава. — Да беше потърсил дистанционното!
Но Филя мълчаливо му го подаде. Слава взе мегафона, оставен на перваза на прозореца и из полето проехтя гръмкият му, глас:
— Връщайте се, момчета! Всичко е наред.
Малко по-късно „вълците“ стояха недалеч от камаза, в чиято каросерия един сапьор внимателно обезвреждаше мината.
— Дванайсеттонен — кимна Демидич към камиона. — Нима е пълен?
Никой не му отговори. По едно време се показа сапьорът с мината в ръка и удивено съобщи:
— Ами тя е празна…
Голованов се качи в каросерията и разряза един от найлоновите чували, загреба шепа от белия прах в него, помириса, близна с език и си отръска ръката.
— Тебешир! — викна той, след което така изпсува, че дори мъжете отвън, чули през живота си какво ли не, се спогледаха малко притеснено.