При него се качи Грязнов, загреба с шепи от праха и също го помириса.
— А къде е Кроткия? — попита той след известно мълчание.
След като настъпи суматохата, Алексей Петрович се втурна след другите към колите, но съгледа капитан Милков, който, му махаше с ръце, и се спря.
— Убит е Зарецки! — тичешком му съобщи капитанът.
Кротов извади своя „Беломор“ и запали.
— А стоеше доста далече — продължи Милков, — чак ей дой онова дърво. Заблуден куршум.
— Господ наказва блудните със заблудени куршуми — с безразличие отбеляза Кротов. — Има ли много жертви?
— Само Зарецки е убит. Четирима души са ранени.
— И къде го уцели тоя заблуден куршум?
— Точно между очите!
— Случва се и заблудените куршуми да имат точни попадения. Рядко, но се случва.
— Вярно си е — съгласи се капитанът. — А ти защо си толкова мрачен?
— Вземи едно-две от твоите момчета — каза Кротов, като оглеждаше бившата конюшня. — Нека да проверим какво е там положението.
Когато се качиха и влязоха в помещението, откъдето бяха стреляли бандитите, Кротов директно отиде до отсрещната стена, внимателно се взря в тапетите и ги поглади с ръка.
— Това тук трябва да е врата — каза той. — Я, момчета, помогнете.
Как ли не се опитваха да избият вратата, но тя само кънтеше, без да поддаде.
— Дали пък да не я взривим? — предложи Милков.
— Елате — каза Кротов и ги поведе навън.
Излязоха от двора на пансиона, Кротов навлезе в храсталаците покрай оградата. Милков и хората му го последваха. Стигнаха до желязната врата, чиито крила бяха широко отворени. Четиримата нахълтаха в просторно помещение, което се оказа гараж. В него имаше няколко леки автомобила и шест микробуса.
— Проверете всички коли!
— Дмитрич! Заключени са — подвикна един от милиционерите.
— Разбийте ги!
Разбиха колите, но в нито една от тях не откриха наркотици.
— Ще трябва да намерим някой от работниците в гаража — каза Кротов.
— Живо! — погледна Милков към подчинените си.
Кротов приседна и отново запали цигара.
— За какво се замисли?
— Мисля си, че ни прекараха яко, Дмитрич — бавно отговори Кротов. — Разсъди сам. За какъв дявол ще слагат хероина в дванайсеттонен камион, а? Да имат триста, четиристотин килограма, хайде нека да е половин тон! Толкова може да се побере и в микробус. Или, да речем, в „газела“. Направих грешка, Дмитрич, това е.
След петнайсетина минути милиционерите доведоха плешив възрастен мъж.
— Позабавихте се с търсенето, момчета — укори ги Милков.
— Вие като какъв работите тук? — обърна се Кротов към мъжа.
— Монтьор съм. Току все трошат по нещо и аз подменям частите…
— И често ли ги подменяте?
— Всеки ден!
— В момента кои коли ги няма тук?
— Не мога да кажа веднага… Те са постоянно в движение. Само две не излизаха. Оня гигантския камаз и една „газела“. Тя стоеше на отделно място.
— Къде е то?
— А ония няма ли да ни пречукат?
— Кои?
— Ти не разбираш ли? Дебеловратите мутри.
— Отидоха си — изправи се Кротов.
Това не беше отделно място, а гараж за четири коли, в който се влизаше през автоматично повдигаща се метална врата, чудесно обзаведен с калорифери, климатична инсталация и мебели. Гаражът сега беше празен.
— Тук ли стоеше „газелата“? — попита Кроткия.
— Тука. И двата директорски автомобила също. Японски джип и ауди.
— Благодаря.
— Обаче моля ви се, нищо не съм ви разправял и нищо не съм ви показвал — каза монтьорът, като се оглеждаше страхливо.
— Разбира се.
— Тук ли е началникът на ДАИ? — обърна се Кроткия към Милков, след като изчака монтьорът да си отиде.
— Беше тук.
Кротов тръгна не към разтворената желязна врата, а по тесен коридор, осветен от мъждива крушка. Стигнаха до масивна врата, залостена с железен прът. Когато я отвориха, озоваха се в стаята, откъдето бяха стреляли бандитите.
Началникът на ДАИ беше намерен бързо, а след няколко минути, когато Кротов му обясни положението, той изпрати заповед до всички патрулни коли да задържат всяка „газела“ и японски джип сив металик без изключение, а в случай на съпротива да стрелят по водачите.