— Възможно е — замислено отбеляза Лиля. — Знаете ли как наричаха Лариса зад гърба й?
— Как?
— Мата Хари.
— Значи така — промърмори Грязнов. — Ти ли ги нащрака? — кимна той към снимките.
— Не ти ли харесват?
— Сбъркала си с професията, мястото ти не е в следствената група, а на Арбат. Да снимаш хората до картонените фигури на президентите. Бившия и настоящия. Страхотни мангизи би направила!
— Време е — поглеждайки часовника си, стана Турецки. — Тръгвам.
2
Година и половина преди убийството на Кузмински, пред вилата на заместник-председателя на търговска банка „Диана“ спря вишневочервено жигули четвърти модел. От колата слезе висок мършав мъж с тъмен костюм, модерни тъмни очила и белоснежно поло. От градинската врата до къщата, строена с висококачествени червени тухли — както повечето вили, изникнали напоследък в огромно количество във всички градчета и села на Подмосковието, — водеше чакълеста алея, засадена от двете страни с декоративни храсти. Обширната площадка при къщата беше празна. Мъжът се приближи до заключената врата, видя бутона на звънеца и го натисна.
— Кажете — чу се глас.
— Искам да се срещна с Алберт Георгиевич.
— Алберт Георгиевич приема само в работно време. В банката.
Репродукторът млъкна. Мъжът отново натисна звънеца, този път по-настоятелно.
— Какво има? — кресна гласът.
— Предайте на господин Попов-Городецки, че специалният кореспондент на телевизията — Робърт Уест — моли да бъде приет.
— Момент — посмекчи се тонът.
След секунди ключалката на металната врата изщрака.
— Заповядайте, господин Уест.
Пред входа на къщата мъжът бе посрещнат от двама бодигардове и единият набързо приплъзна скенер по дрехите му.
— Не нося оръжие.
Бодигардът нищо не отговори и му направи знак да го последва. Минаха през няколко стаи, обзаведени с изискан вкус, което донякъде изненада посетителя, и се качиха в просторен кабинет с мебели от карелска бреза, изработени по поръчка. Иззад писалището, направено във вид на морска лодка, стана едър, около четиридесетгодишен мъж — стопанинът на вилата Алберт Георгиевич Попов-Городецки.
— Слушам ви — погледна той посетителя и добави: — Разполагате с не повече от десет минути.
— Ще ми стигнат и пет — подавайки служебната си карта, отговори непознатият.
— „Василиев, Андрей Андреевич. Специален кореспондент на телевизията“ — прочете Городецки и въпросително погледна мъжа. — А къде е Робърт Уест?
— Пред вас.
— Не разбирам, уважаеми…
— За обществото и вие сте Попов-Городецки, но за хората от добре познатите ви среди сте просто Попа.
— Струва ми се, ставате нахален…
— Няма да се вместя в пет минути — прекъсна го Андрей. — Играете ли на „двайсет и едно“?
Городецки, който в момента палеше цигара, се задави от изненада и се закашля.
— Правилно ли чух, господин Уест? На „двайсет и едно“?
— Залагам всякаква сума.
Городецки се позамисли дали няма насреща си някакъв луд или още по-лошо — ченге от „Детски свят“, както бе наречен в определени кръгове комплексът от сгради на „Лубянка“. И дали да не предложи на тоя нахалник бързо да напусне къщата му. Но посетителят, сякаш доловил тези мисли, го изпревари:
— Нито съм луд, нито пък агент от ФСБ. За мен е съвсем лесно да изпразня касите на всички столични казина, към които вие имате известно отношение, но с печалбите си не бих стигнал и до най-близката тоалетна. Ще играем ли?
Той извади неразпечатано тесте карти, разкъса целофана и демонстрира няколко такива розетки, че неволно събуди уважение у Городецки. Алберт Георгиевич беше хазартен тип по природа и внезапно усетил познатата треска, отсече:
— Да започваме. Какво имахте предвид с думите „всякаква сума“?
— Именно всякаква.
— Ще играем с налични. Колко залагате?
— Това са ми последните — сложи на масата пред себе си две стодоларови банкноти Андрей Андреевич Василиев, наричан още Робърт Уест.
— Дребничка миза — подсмихна се Городецки, като изтегли чекмеджето и извади също такава сума.
След една-две минути двестата долара на Городецки отидоха при Андрей.
Алберт Георгиевич извади цяла пачка и отдели четири банкноти, като внимателно следеше тънките пъргави пръсти на Василиев, докато той размесваше картите.