И от прилив на чувства Турецки прегърна помощничката си и я целуна по устата.
— Ама какво правиш, Турецки? Глупчо… Женкар… Поне вратата да беше заключил…
Саргачов чакаше Лариса да се прибере и нервно се разхождаше из стаята. Напоследък тя пиеше много, от виното бе преминала на концентрати и се наливаше с френски коняк, но той я подозираше в най-лошото — че взема наркотици. Симптомите, които му бяха добре познати от Афганистан, бяха налице. Разширени зеници, ненормално оживление, разговорливост и безпричинен смях, а сутрин — страшна отпадналост и кучешка тъга в очите. Засега все още нямаше прояви на трайна деградация, но очевидно скоро и тя щеше да настъпи. По ръцете й не бе забелязвал следи от спринцовки, но вероятно Лариса използваше „царска смес“, чисто руско изобретение — смесват се равни части кокаин и хероин и се приемат през устата.
Валерий нямаше навика да се рови из вещите на жена си, но тази вечер, обикаляйки от стая в стая, влезе в кабинета й и машинално отвори чекмеджето на бюрото. Подозренията му се потвърдиха. То беше пълно с пакетчета — и хероин, и кокаин. Потривайки загрижено челото си, той излезе от кабинета и отиде в хола, наля си голяма чаша коняк и я изпи.
Понякога съжаляваше, че не приключи сметките си с живота още тогава, когато се прибра у дома след срещата с бившите си другари, бившите си подчинени, за които неговата дума беше закон, с братята си по оръжие — „руските вълци“. От тази фатална крачка го бе възпряла тогава Лариса, като му съобщи за смъртта на майка си. А и той не можеше да я остави сама в живота, защото фактически тя си имаше вече само него — единственият й близък и предан човек. И Лариса съзнаваше това, чувстваше го.
Валерий се приближи до прозореца. Покрай пясъчната алея в градината светеха фенери с матова жълтеникава светлина. Беше някак пусто и неуютно, духаше вятър. Но ето че през клоните на дърветата проблеснаха и угаснаха фарове, останаха да светят само габаритите, а после и те угаснаха. Значи си идваше. Ето я, върви по алеята и се скри във входа.
Лариса го изгледа странно, когато я посрещна на вратата, мина покрай него, влезе в хола и се тръшна на един фотьойл. Дълго време седя мълчаливо, отпуснала ръце на коленете си, после сякаш се опомни, наля си малко коняк, изпи го и чак тогава вдигна очи към Валерий.
— Всичките ги чака разстрел!
Саргачов премълча.
— Ти чуваш ли? Със сигурност ще ги разстрелят! — с висок шепот повтори Лариса.
— Всички? Откъде знаеш?
— Всички, които са с не по-нисък чин от подполковник. А това го научих от моя приятел, първия вицепремиер.
— Колко души са?
— Двайсет и девет.
Саргачов недоверчиво поклати глава.
— Говори ли с премиера?
— Не ме прие.
— Значи си разговаряла само с първия вицепремиер?
— Всички те, както се изрази той, са престъпници и рекетьори. И решението за тяхната участ е взето на най-високо ниво!
— Вече е полунощ — погледна часовника си Валерий. — Къде беше досега?
— На гробищата. При татко и мама…
Саргачов я погледна в очите и разбра, че е вземала наркотици, при това доста солидна доза.
— И през цялото време ли стоя на гроба им?
— Не. Ходих и до татковата вила. Хубаво е там.
Лариса отново посегна към бутилката.
— Сега не бива да пиеш, Лара.
Тя стана и тръгна към кабинета си.
— Недей, Лариса!
— Ти знаеш?
— От много отдавна го подозирах…
— Е, в такъв случай…
Тя не се доизказа, отново седна във фотьойла, извади от джоба на костюма си две пакетчета, смеси ги в едно, след което ги изсипа в устата си и преглътна сместа с няколко глътки коняк.
— В такъв случай — повтори Лариса, — върви си, Саргачов. Искам да бъда сама.
— Не мога да те оставя в това състояние.
— Добър си. Знам. Ти имаше чудесната идея да ме вкараш в правия път. Но не се получи.
— Моля те, иди да си легнеш.
— Ох, писна ми от тебе, Валерий Степанович — неочаквано каза Лариса със съвсем спокоен и безразличен тон.
Той не отговори нищо, само запали цигара и дръпна жадно няколко пъти поред.
— От известно време ти престана да бъдеш „руски вълк“ и се оказа един нищо и никакъв руски овен.
И този път Саргачов премълча, но лицето му силно пребледня, ръцете затрепериха.