— Тегля.
— Заповядайте.
— Още.
— С удоволствие.
— Стига. Говорете.
— Двайсет и едно.
Городецки мълчаливо наплюнчи пръсти и отброи осем банкноти.
— Може би ще искате вие да раздавате? — подаде му тестето Андрей Василиев.
— Продължавайте!
За по-малко от половин час Андрей спечели цялата пачка долари. Городецки сграбчи слушалката на телефона.
— Фима? Още ли си тук? Не тръгвай! Качи се при мене! Вземи две тестета карти и пари! Колко, колко?! Колкото има!… Нищо ли не ви говори името Ефим Аронович Фишкин? — обърна се той към Андрей, когато затвори телефона.
— Нищо.
— Странно. Той е доста уважаван рицар на зелената маса. Може би най-таченият…
— Не съм посещавал вашите сборища…
— Но защо сборища? — възрази Городецки. — Това са сбирки в тесен кръг, на които идват почтени хора, разиграват се крупни суми… Не, не сте прав. Това е съвсем солидно и порядъчно развлечение…
Городецки стана и отвори барчето.
— Какво пиете, господин Уест?
— Всичко. Но предпочитам водката.
На масата се появиха бутилка водка, кристални чаши, хайвер, нарязан хляб в целофанова опаковка, филе от пушена риба.
— За нашето запознанство.
— Дай боже да не ми е последната — усмихнато вдигна чаша Андрей.
Влезе Ефим Фишкин, невисок, охранен мъж с блестящи черни очи, който разтвори пълните си устни в широка и приветлива усмивка:
— Черпим се, а?
— Поливаме загубата — кимна към парите Городецки.
— Любопитно — потривайки ръце, отбеляза Фишкин. — И много ли загуби, Алберт Георгиевич?
— Всичко, с което разполагах.
— Осемнайсет и четиристотин — уточни Андрей.
— Но вие не сте ги броили!
— Защо? И така виждам.
— Извиках те да накажеш господин Уест, Фима.
— Кой знае, кой знае… — проговори Фишкин. — Да го накажа! Ами ако той ме накаже?
— Дойдохте да играете ли? — попита Андрей.
— Щом като ме моли приятелят ми…
— В такъв случай залагам всичко.
— Да почнем с петдесетачка, а? Или стотачка?
— Няма време. И бездруго задържах много господин Городецки.
— Играй, Фима — строго каза Алберт Георгиевич.
Фима шумно разпечата новото тесте карти, поразмеси ги, след което направи няколко прости розетки, без да сваля очи от Андрей, който сякаш изобщо не обърна внимание какво прави Фишкин с пухкавите си ръце. Городецки седна отстрани в широк фотьойл така, че да наблюдава Андрей, да не пропусне и най-лекото му движение, изражението на очите, лицето, но не забеляза нищо особено, освен напрегнатия му поглед на съсредоточен играч. Но такъв поглед Городецки бе виждал много пъти през живота си.
— Направо не ми го побира умът — проговори Фима Фишкин, бъркайки във вътрешния джоб на сакото си. — Това не може да бъде, защото изобщо е невъзможно…
— Какво, Фима? — ласкаво го попита Городецки. — Профука ли мангизите?
— Петдесет хилки! Невероятно… Той е гений, Алик!
Городецки приседна до масата, запали цигара, изгледа продължително Андрей, след което делово отсече:
— Да минем на въпроса.
— Както вече ви споменах, за два-три месеца мога да опразня касите на всички игрални домове и казина в цяла Русия. Обаче без вашата, да го наречем, благословия, това не само че е невъзможно, но и опасно.
— Вярно — съгласи се Городецки.
— Пообиколих Петербург, Нижни Новгород, ходих и по московските казина…
— Игра ли?
— Нима вече минахме на „ти“?
— Можем да минем.
— Играх два пъти. На дребно. Взех към петстотин долара. На някои места се разиграват големи суми…
— Какво предлагаш?
— Да стрижем както собствениците на казината, така и играчите.
— Но не до корен — усмихна се Городецки. — За да могат да се съвземат… Какво ще кажеш, Фима?
— Гений — отговори Фишкин. — Златна жила.
— Значи да разбирам, че имаш нужда от яки и опасни момчета, а? — обърна се Городецки към Андрей.
— И сам мога да си купя горили. На мен ми трябва във всеки град, където отида, да се усеща откъде духа вятърът.
— А ветрецът, такъв един гальовен бриз, трябва да се появява откъм мене? Ясно. Но аз много си ценя името, Андрей Андреевич.