— Именно затова ви давам трийсет процента.
— Ще работим наполовина. Петдесет на петдесет.
— Четиридесет.
Городецки погледна към Фима, който му кимна да се съгласи.
— Само заради Ефим Аронович — усмихна се Городецки, подавайки ръка на Андрей. — Разбрахме се.
— Май нещо не съм наясно… Сега как да се обръщам към вас? Господин Уест или Андрей Андреевич? — попита Фишкин.
— Като по-стар на години, наричайте ме просто Андрей.
— Да не се издъним, Андрей? Сумите могат да бъдат и с шест нули…
— Изключено. Особено ако са с шест нули.
— Феноменално — прошепна Фишкин. — Може би разбра, Андрей, не съм новак в комара. Подобно нещо обаче не само че не съм виждал, но дори не бих могъл да си го представя.
— Наистина не се е случвало в света на хазарта.
— Какво? Как? По какъв начин? Обясни поне с две думи!
— Вие вече казахте една доста изразителна дума — леко се усмихна Василиев.
— Гений — промълви Фишкин.
— Е, това е, господа — стана Городецки. — Сега ще се понапарим, ще се изкъпем и тръгваме. Да проверим гениалността на практика.
Андрей взе две стодоларови банкноти и ги пъхна във вътрешния джоб на сакото си, а останалите пари побутна настрана.
— Аз не обирам бъдещите си приятели или, ако предпочитате, шефове — каза той.
— Дали ще бъдем приятели или шефове, времето ще покаже — бавно проговори Городецки. — Засега ще кажа следното: ние сме хора на честта, особено когато става дума за карти. Вземи си парите. Сам си ги спечели. Виждам, че искаш да станеш богат. Но знай, че и богаташите си имат своите притеснения. Умряла змия не те е хапала още, нали? И дано не ти дава Господ… А сега да вървим в сауната да се освежим.
Докато минаваха през галерията с цветя, която водеше към сауната, Городецки внезапно попита:
— Какво имаше предвид одеве, когато каза, че съм имал отношение към казината?
— Ти си знаеш.
— Отговаряй, Андрюша, когато те питат съвсем дружелюбно…
— Всяка проститутка ще го каже, да не говорим за пияните кибици.
— Начел си се на лоши криминалета, Андрей — подигравателно се усмихна Городецки. — Значи си правил сондажи, а?
— А ти как мислиш, че стигнах до тебе?
— И какво ти казаха пияните кибици?
— Намери, казаха, Алик Попа и всичко ще бъде окей. И аз те намерих.
— Добре — заключи Городецки. — Точка по въпроса.
Сауната беше разкошна, облицована с чиста розова трепетлика, а вътре беше толкова горещо, че косите им взеха да попукват от жегата като наелектризирани. Басейнът, чието дъно бе облицовано с огледални плочки, синееше с кристалночистата си вода и миришеше на море.
Към полунощ тримата, придружени от още две коли, в които седяха бодигардовете, пристигнаха в Москва и спряха при най-близкото казино. Прекараха там около час, после посетиха второ, трето. Призори Андрей отброи на Городецки полагаемите се четиридесет процента.
— Ще работим — заключи Городецки. — Но по-внимателно и с мярка. Сега малко попрекалихме. Ще прескочиш до Нижни. Там има широко поле за действие. Става, нали?
— По-добре до Монте Карло.
— А защо не? — оживи се Фима Фишкин. — Страхотна идея!
— Ще я обмислим — бавно отговори Городецки. — Ти какво оклюма нос, Андрюша? Умори ли се?
— Колата ми…
— След два часа ще я имаш пред дома си. Или искаш да се возиш на мерцедес?
— Ще ме откараш ли до къщи?
— Ще те откарат. Иди да се качиш ей там в оная количка — посочи Городецки едно кафяво БМВ. — Ще те закарат, дори ако пожелаеш, ще те събуят, съблекат и ще те сложат да спиш.
— И сам ще се оправя — промърмори Андрей.
— Е, хайде, със здраве.
— Доскоро.
Когато се прибра вкъщи, Андрей изсипа на дивана цяла купчина долари, дълго ги гледа, после се обърна към външната врата и за първи път от толкова време си помисли, че трябва да смени старата брава с нова, по-сигурна и съвършена.
От тази нощ животът на Андрей Андреевич Василиев коренно се промени.
Андрей беше единственото дете на полковник от КГБ, който бе пряко подчинен на генерал Стрелников, бащата на бъдещия вицепремиер Лариса Ивановна. И генералският, и полковнишкият апартамент се намираха в една сграда на Кутузовски проспект, дори бяха в един и същи вход. В тази елитна сграда беше получил апартамент и бащата на Валерий, отговорният сътрудник на китайското консулство — Степан Захарович Саргачов, който, разбира се, също бе свързан с органите по сигурността. Впрочем апартаментът на Саргачови често и за дълго пустееше поради постоянните командировки на бащата, но никое друго семейство не се заселваше там.