— Ваня ли? — наостри уши Саргачов.
— Такава е приказката.
— А да не е оня, Иванов, по прякор Монголеца?
— Всичко е възможно — уклончиво отговори Меркулов. — Завършвам. Във връзка с убийството на Кузмински е създадена оперативна група от служители на следственото управление при Главна прокуратура, на различните управления в МВР, ФСБ, Регионалното управление за борба с организираната престъпност при МВР на Русия. Въпросът е съгласуван с висшите длъжностни лица. За ръководител на групата е назначен старши следователят по особено важни дела, старшият юридически съветник Александър Борисович Турецки. — Меркулов погледна Турецки и спря погледа си на Саргачов: — Ясен ли съм?
— Да — отговори Валерий.
— А ти защо мълчиш? — обърна се зам. главният прокурор към Александър.
— Абе май отдавна не съм си имал работа с наркотиците…
— Засега си имаш работа с убийство. А когато разбереш накъде води следата… тогава вече ще видим.
— Ясно.
— И така, доскоро, както казват някои — подавайки ръка, се сбогува Меркулов. — Идете да си побъбрите на някое уютно местенце. По телевизията пускат доста хвалебствени реклами за ресторант „Кротуша“.
Двамата мъже се отправиха към вратата.
— Саша! — повика Меркулов. — Върни се за минутка! Извинете, Валерий Степанович. Саша, вземи тая папка и още днес да я прочетеш. Тук има сведения за случаите в университета за чуждестранни студенти „Патрис Лумумба“. След „Кротуша“ ще идеш при шефа на частната детективска агенция „Глория“.
— Значи Слава Грязнов се занимава с тая папка? И е мълчал досега?
— По моя молба.
— Жалиш ли ме, Костя?
— Не. Пазя те. Не бих искал и ти да стигнеш до моето състояние. — Меркулов се потупа по лявата страна на гърдите. — И бездруго си затрупан с много дела… А как ти се стори старият колега и приятел?
— Доста е младолик. Вече гони четиридесетте, а човек не може да му даде дори трийсет и две.
— Я се погледни в огледалото. И ти нямаш вид на старец — свадливо отбеляза Меркулов. — Той е мъж с ум в главата. Китайския го пердаши по-добре от руски… Забелязах, че ти още от началото се настрои срещу него. Страшен човек си, Турецки. Не всички полковници и генерали са корумпирани. Някои си изкарват хляба и с честен труд. Твърде мнителен си станал.
— Аз го посрещам като човек и му говоря най-приятелски, а той… „случайчета“. От едно такова „случайче“ и до днес ми настръхват косите.
— Хайде, Саша, върви — приключи разговора зам. главният прокурор.
Саргачов чакаше във фоайето и пак пушеше, като въртеше в ръка запалката си.
— Наистина, Валера, що не отскочим до „Кротуша“ — приближавайки се, каза Турецки. — С голямо удоволствие бих хапнал риба.
— Нека да идем на Патриаршеските езера. Не е далече оттук.
— О-о, сетих се! Та ти си роден там!
— Да, но не в езерата. А в къща край езерата — иронично се усмихна Саргачов.
— В къщата, където е живяла Марина Цветаева.
— Точно така.
Излязоха на улицата. Пред прокуратурата бяха паркирани много коли. Като всеки автолюбител Валера несъзнателно, но втренчено погледна един кафяв форд, което не убягна от вниманието на Александър.
— Твой ли е?
— Мой.
— Богато живееш.
— Струва ми три хиляди и петстотин в зелено. Открих го по една обява във вестник „От ръка на ръка“. Производство осемдесет и девета. На деветдесет и няколко хиляди километра. А твоята къде е?
— Ей там.
— Жигулка. Доколкото помня, навремето караше пети модел?
— Изгоря. Какво ме гледаш? Взривиха я. Искаха мен да гръмнат, ама не успяха.