Твърде ограничен е светът на децата, чиито родители са във властта или близо до нея. Като правило тези деца дружат само помежду си, а когато пораснат, се женят или омъжват само за хора от своя кръг и браковете им, с редки изключения, са винаги нещастни, което е лесно обяснимо, защото от най-ранната си възраст те живеят сред недомлъвки, завист и недоброжелателност. Дружаха още от първи клас и Лариса Стрелникова, Валерий Саргачов и Андрей Василиев. Андрей от малък показа необикновени математически дарби и никой не се съмняваше, че след като завърши училище, ще отиде да следва в Бауманския институт или в МАИ, но той предпочете юридическия факултет на МГУ, където влязоха Лариса и Валерий, просто за да бъде заедно с тях. За разлика от приятелите си обаче той беше посредствен студент, учеше без особено желание и затова когато се дипломира, му беше все едно къде ще работи, дали в някой НИИ, дали в телевизията или в която и да било юридическа консултация. Пък и на всичкото отгоре страдаше от несподелена любов. Има ли смисъл да се уточнява в кого беше влюбен Андрей, както впрочем и Валерий? Но докато Валерий криеше чувствата си, Андрей се влачеше подир Лариса, хленчеше и се унижаваше. „Да не сте откачили бе, момчета? — често се смееше тя. — Аз ще се омъжа само за академик!“ И наистина се омъжи за академик. Съпругът й беше талантлив учен, но освен от формулите си и от някаква хитроумна машина, която бе конструирал в Дубна, той от нищо друго не разбираше, щом като за шестгодишния съвместен живот с Лариса не можа да направи дори едно бебе. Може причината да не е била у него — до ушите на Андрей достигаха слухове за връзки на Лариса с други мъже и че тя още като момиче е направила несполучлив аборт. Но ако Валерий като истински мъж потърси забрава в афганистанската война, то Андрей, така да се каже, пропадна като човек, още повече че нямаше кой да го контролира: след чистката в органите за сигурност баща му замина за родното си село във Владимирска област, майката, естествено, го последва, двамата получиха добри пенсии и сега бяха доволни от живота, грижеха се за едногодишното биче Ерьомка, за вишневата градина и за многобройните кокошки. Андрей бе принуден да освободи апартамента на Кутузовски проспект, тъй като по квадратура не се полагаше на сам човек. Дадоха го на някакъв млад генерал от новопроизведените, а Андрей се премести — разбира се, не без съдействието на този генерал — в едностаен апартамент от по-нисък ранг, но пък за сметка на това в центъра — на „Остоженка“. И така, Андрей пропадаше във всяко отношение. Напусна НИИ, където беше юрисконсулт, разпродаде китайските порцеланови сервизи и картините, но все пак му стигна умът да не посегне на огромната и богата библиотека. Започнаха свойски да го поздравяват кварталните пияници, които от сутрин до вечер киснеха на двора и играеха на карти и домино, някои от тях дори безцеремонно го прегръщаха през рамо, очаквайки с пълно основание да се появи поредната бутилка от джоба на юриста. Но в една прекрасна вечер Андрей сложи точка на този живот.
Същия ден отиде в ателието на своя стар познат, скулптора Алексей Смородин, когото всички неизвестно защо наричаха Льоха въпреки внушителната му фигура. Андрей бе решил да му иска пари назаем, ако удари на камък — да му предложи една скъпа японска гравюра. Знаеше, че скулпторът е страстен и добър картоиграч, често печели и разполага с пари. Изобщо Льоха беше сърдечен, усмихнат и отзивчив, така че можеше да се разчита на него. Но този път Андрей го завари просто неузнаваем.
— Какво има, Льоха?
— Здравата се натопих! — махна с ръка скулпторът и се отправи към съседната стая.
Андрей го последва. До масата седеше възрастен мъж с приятна външност. При влизането на Андрей той въпросително вдигна очи към Льоха.
— Не играе — каза скулпторът. — Не му обръщайте внимание. Я чуй, Андрюша, носиш ли нещо, че аз останах без пукнат грош?
— Виж това — извади от „дипломата“ си японската гравюра Андрей. — От края на деветнайсети век.
— На Арбат ще й дадат петстотин в зелено — с бегъл поглед я оцени Льоха и се обърна към непознатия. — Залагам я за триста.