— Какво?
— Трябва да работиш честно. Както се споразумяхме.
— Излишно беше да го казваш.
— Не е така, Андрюша — възрази Городецки. — Първо, ти ще се срещнеш с такива „лъвове“, каквито дори не можеш да си представиш. И второ, на този свят живее и благоденства не само Алик Попа. Плават и много по-едри риби… Разбра ли ме?
— Някои неща разбрах.
— Това вече е добре.
Навън се чу шум на коли, женски смях и мъжки гласове.
— Посрещай гости, стопанино! — каза Алберт Георгиевич.
Започна славна веселба. Лееше се шампанско, цвърчеше скара, в басейна плуваха красиви жени, свиреше музика и цялата тази картина напомни на Андрей филма за прочутия френски картоиграч.
След седмица, придружен от четирима широкоплещести здравеняци, Андрей замина за Нижни Новгород. Там останаха около две седмици, а после, сякаш като в калейдоскоп, се заредиха Воронеж, Ставропол, Ялта, Одеса, Ростов на Дон, Санкт Петербург… Андрей играеше предпазливо, дори от време на време по настояване на старшия телохранител Гришуня подаряваше на противниците си по някоя игра, губейки незначителни суми, но въпреки това сред редовните посетители на казината плъзна слух за новия виртуозен играч на „двайсет и едно“, а в един от градовете дори за първи път се чу и думата „крал“.
За една година Андрей изплати разкошната вила, сдоби се с голям апартамент в Москва, възвърна всички ценни семейни вещи, които навремето бе продал на Льоха, и си купи две коли — волво и БМВ. Разполагаше вече и с пари, не съвсем в такива количества, както предполагаше, но това бяха суми във валута с пет нули. Славата му вече се носеше из казината и по някое време той започна да забелязва, че привлича вниманието на хора, които не се числят сред приятелите на Алик Попа. Избягваше да влиза в разговори с когото и да било, но дори и да искаше, не би успял, защото главният телохранител Гришуня беше винаги нащрек.
Засечката стана в Екатеринбург. Обикновено когато пристигаше в някой град, Андрей отсядаше в хотел и си даваше един ден почивка. Междувременно Гришуня се заемаше със своите задължения: обаждаше се на делови хора, проучваше обстановката в игралните домове, изпълняваше разни поръчки на Попов-Городецки, които нямаха връзка с дейността на Андрей. В различните градове се задържаха различно, в рамките на не повече от три-четири денонощия, но в Екатеринбург бе запланувано да поработи десетина дни: голям град, в казината се разиграваха крупни суми. Каква бе изненадата на „краля“, когато само след два часа Гришуня се върна и лаконично каза: „Стягай си багажа. Прибираме се в Москва.“ Андрей бе свикнал да не задава въпроси, но този път не се стърпя.
— Защо? — попита той. — Не разбирам…
— След пет минути те чакам в колата — сухо отговори Гришуня.
Самолетът пристигна рано сутринта и те веднага потеглиха към вилата на Попов-Городецки. Гришуня се качи при шефа, разговорът беше продължителен, не по-малко от един час. После Алберт Георгиевич слезе в стаята, където чакаше Андрей.
— Както и следваше да се очаква, господин Робърт Уест си спечели славата на „крал на казината“ — подхвана Попов-Городецки. — Искаш ли да поговорим?
— Както кажеш.
— Ще поговорим, часът за този разговор настъпи — реши Попов-Городецки. — Преди година ти дойде при мене и — трябва да призная — направо ме плени. Обещах ти вила, апартамент, кола, пари. Изпълних ли обещанието си?
— Да.
— Не знам какво си чул да се говори за мен и за хора като мен, но се досещам, че си узнал немалко неща…
— Не съм се заслушвал по разговорите наоколо си. Аз работех.
— Чудесно. Ама нещо си изпортил.
— Но аз много добре запомних твоите думи: „Мълчанието е сила…“ и така нататък.
— Това са думи на един арабски мъдрец. Мене Господ не ме е удостоил с такъв ум.
— Няма значение. Чух ги от твоите уста.
— Към теб са проявили интерес хора от ФСБ.