— Това учудва ли те? — след известна пауза попита Андрей.
— Имало е играчи, които са вземали много повече от тебе…
— И не са ги закачали?
— Да, не са ги закачали.
— Може би е станало някакво недоразумение? Някаква грешка?
— В това отношение моите момчета са точни, не правят засечки.
— Мога да ти гарантирам само едно: аз нямам нищо общо със службите за сигурност.
— Вярвам ти. Досега никога не съм те питал по какъв начин печелиш в играта. Сега обаче те питам. И очаквам отговор.
— На драго сърце ще ти кажа — усмихна се „кралят“. — Създадох си система. В тази глава — почука се той по челото — са вкарани над сто хиляди комбинации. Или по-точно варианти. Главата ми е нещо като компютър.
— Компютър ли? — настръхна Алберт Георгиевич. — Значи всички тези комбинации може да се вкарат и в истински компютър?
— Разбира се.
— И ти си ги вкарал?
— Да. За всеки случай.
— И от този компютър може да се възползва всеки, ако успее да се докопа до него?
— Да, но първо трябва да направи обратната операция.
— Обясни ми.
— Да прехвърли всички тези комбинации в мозъка си. А освен мен няма човек, който да е способен на подобно нещо.
— Не съм сигурен, не се изсилвай толкова — намръщено възрази Городецки. — Да не мислиш, че няма да се намерят умници с по-добра памет от тебе?
— Има много хора с феноменална памет, но в случая е нужен и нюх.
— И такива ще се намерят. С нюх. Запомни, драги ми приятелю, всеки предмет е веществено доказателство — вещдок. А то е от голямо значение за хората, интересуващи се от тебе… Да не си се изтървал пред някого за тоя компютър?
— Не ме мисли за идиот!
— Ех, Андрюша — въздъхна Городецки. — Не те мисля за идиот, но съм длъжен да те предупредя. Когато те обесят с главата надолу и започнат да те обработват…
— Стига де, Алик! — с досада го прекъсна Андрей.
— Ще запееш! И ще правиш всичко, което ти наредят!
— Кой ще ме обеси? ФСБ ли?
— И във ФСБ има всякакви хора. Едни служат на идеята, а други си пълнят гушките. Очевидно вторите са се заинтересували от тебе.
— Невъзможно е, държавните органи призвани да…
— Я стига! — махна с ръка Городецки. — Чуй какво ще те посъветвам. Вземи да се отървеш от истинския компютър, най-добре го хвърли в реката или в някое езеро. А край вилата ти дал Господ много вода. Разбрахме ли се?
— Да.
— Сега си отивай вкъщи и чакай да ти се обадят.
— Кой да ми се обади?
— Не загряваш, Андрюша, макар че си „крал“! И гений!
— Значи те?
— Че кой друг? Те не са от хората, които не довеждат работите си докрай.
— Добре де, ще ми се обадят, а после какво?
— Ще се срещнеш с тях, ще поприказваш. После ще се срещнем двамата с тебе и също ще си поприказваме… Чаткаш ли?
— Да.
— Може би ще се наложи да се разделим. Жалко, много жалко, но по-добре да загубя малко, отколкото всичко. А сега тръгвай.
След няколко дни телефонът във вилата иззвъня.
— Здрасти, Андрей — чу се в слушалката познат глас от детските години.
— Здравей, Лариса — след малка пауза отговори Андрей.
— Да не си ме забравил, а?
— Нима е възможно?
— Намини да се видим.
— В Думата ли?
— Спомни си къде ходихме веднъж преди много, много време…
— Спомням си, и то доста добре. Кога?
— Довечера. В осем. До скоро виждане.
— Довиждане…
Андрей постави слушалката и се замисли. В главата му изникнаха хиляди въпроси. Защо след толкова много години Лариса изведнъж благоволи да му се обади? Как е узнала номера му, като го няма дори в телефонния указател? Знае ли, че е станал богат и независим? А може би се е обадила именно по тази причина? Не, Лариса не е от тоя тип жени. Пък и колко му е един депутат от Държавната дума, лидер на женското движение, да узнае нечий телефонен номер?! Спомни си думите на Городецки, но тутакси прогони лошите предчувствия. Лариса — и някакви си бандити от ФСБ?! Изключено, това е невъзможно.
Андрей погледна часовника си: до срещата оставаха малко повече от два часа.
3.
Телефонният разговор с Андрей Василиев бе предшестван от друг разговор на Лариса Ивановна Стрелникова — с редактора от издателство „Прогрес“ Анатолий Павлов. Именно като редактор се представи Анатолий на Лариса, когато се запознаха преди повече от седем години. Той беше красив мъж, с приятни обноски, владееше до съвършенство английски език, говореше безупречно френски и немски. И за Лариса, израснала сред офицери от КГБ, не представляваше никаква трудност да разконспирира новия си познат. Тутакси директно го попита какви пагони носи, дори отгатна чина му — капитан от държавна сигурност, след което му зададе естествения въпрос: какво иска от нея. В отговор Анатолий се разсмя, призна, че правилно се е ориентирала, но засега е рано да говорят какво иска от нея. Мина време. Капитан Павлов стана полковник от ФСБ, служител от секретното управление „К“, а Лариса направи шеметна политическа кариера. Двамата отдавна бяха разкрили картите си един пред друг, нямаха какво да крият, но пред хората — по приеми и по срещи на депутатите от Държавната дума — лидерката на общоруското женско движение „Прогресивни жени“ винаги представяше Анатолий Павлов като редактор от издателство „Прогрес“.