Разговорът протече във вилата на баща й, стара гредоредна къща, която Лариса много обичаше. Тя често идваше тук да навести майка си, която от ден на ден все повече отпадаше. Людмила Василиевна категорично отказваше да живее в московския апартамент — искала, повтаряше тя, да умре сред ябълките, които посадил и отгледал покойният й съпруг.
— Я виж — извади една снимка Анатолий, — познаваш ли този човек?
— Та това е Андрюша Василиев! Господи… Същински джентълмен! Смокинг, папийонка, карти в ръцете… Къде е това, в някое казино?
— Позна.
— Андрей в казино?! Картоиграч ли е?
— Гениален.
— Какво ли не се случва на тоя свят — усмихна се Лариса. — Да, той е. Гениален играч… Впрочем от него можеше да се очаква нещо необичайно.
— Имаше ли някакви основания за подобни очаквания?
— Той беше отличен математик. Решаваше всякакви задачи за нула време. А взе, че се повлече след нас в юридическия факултет. След мен и Валерка.
— Валерка, предполагам, не е бил причината…
— Каквото било — било, стара история — тъжно се усмихна Лариса. — Но защо ме питаш, какво ти трябва?
— Лично аз не ща нищо, но за работата трябват много неща.
— Говори де.
— Налага се напълно да възстановиш предишните си отношения с него.
— Какво ще рече — напълно?
— Именно това ще рече.
— Когато бях на седемнайсет години, веднъж преспах с него…
— И навярно си му била първата жена?
— Да, той беше още хлапак.
— Мъжете никога не забравят първата жена в живота си и дори по свой начин винаги я обичат.
— Напоследък често взе да те избива на философия. Дали пък не остаряваш, Толя?
— Всички сме смъртни.
— Ето пак — намръщи се Лариса. — Минавай конкретно на въпроса, кажи какво искаш.
— А ти не се ли досещаш?
— Ами щом той е гениален картоиграч, значи те интересуват парите на казината…
— Не само. Цялата индустрия за развлечения. Когато отидеш по върховете на властта…
— Недей — прекъсна го Лариса. — Когато отида, тогава ще говорим.
— Добре — съгласи се Павлов и извади още няколко снимки. — Робърт Уест вършее из руските казина вече от година и нещо…
— Кой е пък тоя Робърт Уест?
— Това е псевдонимът, под който се подвизава из комарджийските кръгове твоят хлапак Андрюша Василиев.
— Фима Фишкин, Попов-Городецки… — разглеждайки фотографиите, проговори Лариса. — И къде са снимани?
— В „Савой“. Празнуват рождения ден на Уест.
— Значи той е богат?
— Според непълните ни сведения в джобовете на Уест са отишли към два милиона долара.
— Или в джобовете на Алик и Фима.
— И за слепеца е ясно, че Уест работи под крилцето на Городецки. С какъв процент — не знам. Макар и да е известно, че притежава вече вила край Клязминското водохранилище, апартамент в Москва, две коли, а има и охрана. Всичко това струва пари, маса пари.
— Твърде интересно! Можеш ли да ми обясниш в какво се състои гениалността на Андрей?
— Единствено той би могъл да ти обясни. Аз мога да ти кажа само онова, за което свидетелстват фактите.
— И за какво свидетелстват?
— Първо, твоят бивш…
— Престани, Анатолий — сухо го прекъсна Лариса.