— Сега вече разбирам всичко.
— И по-конкретно?
— Дойната крава трябва да пълни с мляко твоя бидон…
— Нашия бидон — бързо я поправи Павлов.
— И за тая цел аз трябва да се пъхна в леглото на хазартния гений?
— „Краля на казината“ — отново я прекъсна Анатолий. — Така наричат сега твоя приятел от детство.
— Чудесно. Значи в „кралските покои“. Не си ли твърде категоричен, Павлов?
— Нима съм казал, че непременно трябва да легнеш в леглото му?
— Не е трудно да се досети човек. Ние сме възрастни хора.
— Всеки е свободен да го разбира според собственото си опорочено съзнание.
Лариса с нескрито удивление го погледна и неочаквано се разсмя високо и заразително.
— Просто си невъзможен! — поклати тя глава. — Какъв е номерът му?
— Момент.
Павлов преписа от бележника си двата телефонни номера на Андрей и подаде листчето на Лариса.
— Ще се обадя по-късно.
— Но най-добре още днес.
— Да предположим, че се срещнем. За какво трябва да разговаряме?
— Виждала ли си някога как зашеметяват рибата? — след като се позамисли, попита Анатолий.
— Не.
— Представи си река или езеро под тъмен прозрачен лед…
— Тъмен или прозрачен?
— Водата е тъмна, а ледът — прозрачен. И през него, като през слънчеви очила се виждат силуетите на плаващите риби. Рибарите избират най-едрите и започват да удрят по леда с дървен чук. Пробива се дупка. Зашеметената риба инстинктивно изплува на повърхността, а те подхващат някое четири-петкилограмово парче със сака и го мятат на брега. Там рибата бързо идва на себе си, започва да се мята на сухото, но край. И после отива в чорбата.
— Страшничка история…
— Ама ти обичаш рибена чорба, нали, особено от някой тлъст шаран! Мисля, че трябва да разговаряш с Уест откровено.
— Съвсем откровено?
— Хората идват на власт по различни пътища. Интриги, пари, подкупи, рушвети — всяко средство е добро, щом като крайната цел е ясна и благородна. Твоят път, Лариса Ивановна…
— Да не споменаваме за моя път — рязко го прекъсна Лариса.
— Ти попита и аз ти отговорих — промърмори Анатолий, погледна часовника си и стана. — Трябва да тръгвам.
При колата, когато Анатолий запали и се готвеше да хлопне вратата, Лариса каза:
— Подсказа ми добра идея. Благодаря ти.
— До утре.
Тя му помаха с ръка и се отправи към къщата. „Страхотна жена!“ — помисли си Павлов, гледайки в огледалото стройната й красива фигура.
След като се обади на Андрей, Лариса отиде в стаята на майка си.
— Мамо, помниш ли Андрюша Василиев?
— Как да не го помня! — възкликна Людмила Василиевна. — Беше чудесно момче. И способно, и мило. Но май се е пропил, а?
— Не съм чувала такова нещо.
— Един ден при мен идваха майка му и баща му. Оплакваха се.
— Кога е било това?
— Преди година и половина, две.
— Доста време — усмихна се дъщерята. — Хората се променят, мамо. Сега е богат и знаменит.
— И с какво се занимава?
— С бизнес — позабави отговора си Лариса.
— Не мога да ви разбера вас, младите — въздъхна майката.
— След два часа Андрей ще ни дойде на гости.
— Така ли? Тогава да стана и да приготвя масата…
— Лежи си. Сама ще се оправя — успокои я Лариса и тръгна към вратата.
— Нека да се отбие при мене! Искам да го видя! — подвикна след нея Людмила Василиевна.
— Непременно ще се отбие!
Лариса влезе в спалнята, седна пред тоалетката и се взря в лицето си. Докосна леките бръчици около очите си, оголи равните си бели зъби и прекара пръст по тях, поразроши пухкавата си гъста коса.
— Добре. Дори доста добре — промълви тя. — Само очите ти, моето момиче, са тъжни…
„Какви ги говореше полковник Павлов за интригите, парите и рушветите — сети се тя, — за благородната цел и трънливия път? Не, не го нарече трънлив. Твоят път… Та всъщност какъв беше твоят жизнен път, уважаема Лариса Ивановна, госпожо депутат от Държавната дума, лидер на женското движение? А в най-скоро време — и вицепремиер?“ Беше сигурна в това — хора като Павлов не си хвърлят думите на вятъра. А после какво?