— Ах, как се върти светът! Замайва главата… — затананика тя известна песничка, стана и отиде да сервира масата…
В деня, когато се дипломира, Лариса влезе в кабинета на баща си.
— Защитих с отличие — каза тя. — Както обещах.
Генералът внимателно прочете дипломата и вдигна очи към дъщеря си.
— Моите поздравления.
— И само толкова?
— А-а, жигулата! — сети се генералът. — Ще я имаш. Заслужи си я. Майко, ела тук!
Дотича Людмила Василиевна, заахка, поразплака се, после бързо донесе шампанско, торта, кутия бонбони. На масата между родителите пламна спор къде да уредят дъщеря си на работа. Бащата предлагаше да я пратят в Париж — беше разговарял с посланика и по принцип въпросът беше решен положително. Майката пък настояваше да си остане в Москва, тя също не беше седяла със скръстени ръце — бе помолила за ходатайство съпругата на маршал Подгорбунски и той се беше отнесъл с разбиране към молбата на жена си.
— Мамо, татко, не се карайте — прекъсна спора им дъщерята. — Имахме разпределение и аз вече се съгласих да ме разпределят.
— Къде?! — в един глас извикаха родителите.
— В Московския градски съвет на профсъюзите. Като юрисконсулт на отдел. Със заплата деветдесет рубли. Тая нощ не ме чакайте. Чао!
След седмица Лариса седеше в тясна стаичка с две бюра и приемаше посетители. На пръв поглед делата, с които трябваше да се занимава, бяха дребни, незначителни, но Лариса знаеше — така бе възпитана, — че незначителни дела няма, щом като зад тях стоят човешки съдби. Скоро сред профсъюзните дейци тръгна слух, че на Ленински проспект работи млада и симпатична юристка, изключително умно и способно момиче. По-късно тя бе преместена в по-просторен кабинет и се занимаваше с не особено големи, но вече не и дребни дела. И така Лариса можеше да върви нагоре по стъпалата на служебната йерархия, но се случи нещо, което прекъсна кариерата й.
Един ден тя доведе вкъщи мършав едроглав младеж и обяви:
— Това е Пьотър Иванович. Академик. Съпругът ми.
— Чий съпруг? — с основание реши, че не е дочул таткото генерал.
— Моят съпруг. И вдругиден отлитаме за Лондон.
— Ох, лошо ми е — хвана се за главата майката, но таткото не можеше така лесно да бъде изваден от равновесие.
— А не искаш ли да те наплескам? — хвана се той за генералския каиш.
Но тогава напред се изпъчи Пьотър Иванович.
— Моля, моля, аз наистина съм академик. Ето ви документ. Аз оглавявам цял отдел в Дубна. Ето ви и още един документ — свидетелството за гражданския ни брак. Лариса е моя съпруга и аз няма да позволя… — И така нататък и тем подобни.
После набързо отпразнуваха тържествения, най-тържествения миг в живота и младоженците отлетяха за Англия. На работа. Останаха там ни много, ни малко — три години. Но често си идваха в Москва — ту в отпуска, ту в командировка. Там, в Лондон, на един от академичните приеми Лариса се запозна с Анатолий Павлов и както вече знаем, веднага го разконспирира. Павлов стана чест гост в дома на академика, винаги идваше с букет цветя, бутилка скъпо вино и нови вицове — учтив, изискан и красив, което, естествено, събуди справедлива ревност у съпруга академик.
— Сваляч — сновейки из апартамента, мърмореше Пьотър Иванович. — Цветенца, винце, шегички… Няма да го допусна!
— „Глупак! — мислеше си Лариса. — Какъв глупак само!
За разлика от мъжа си тя отдавна бе разбрала, че Павлов се интересува от нея само дотолкова, доколкото може да преспи с една красива жена, и че основен обект на внимание за капитана от държавна сигурност представлява не друг, а именно Пьотър Иванович, в чиято глава се роят сложни идеи и формули, за които английското или всяко друго разузнаване би платило луди пари.
А междувременно в Русия ставаха събития, разтърсили целия свят. Проехтя август деветдесет и първа. Всички глобални промени в една страна водят след себе си промяна и в човешките съдби — за добро или лошо, това вече е друг въпрос. Така стана и при Лариса. Баща й беше принуден да си подаде оставката, съпругът й спешно бе отзован в Москва, а тя самата не толкова се отчая, колкото се замисли какво да прави по-нататък. И се замисли сериозно. Именно тогава отново се появи Анатолий Павлов.
— Аз съм в клуба на писателите — обади й се той. — Ела тук, ще те чакам.