— Ларочка, защо не ме смениш с някой друг мъж?
— Нима ще се намери на света мъж като тебе? — опита да се пошегува тя, но той не прие шегата.
— Трябва, скъпа, трябва. Например Ясински, Егоров, Борисов… Не са ли достойни за вниманието ти? Мъже на място, можеш да избираш, когото пожелаеш!
— Да, известни личности. И всички, сякаш по поръчка, са все лидери на демократически партии.
— Така е, в момента ни интересуват именно лидерите на демократическите партии. Демокрацията е нещо хубаво, но най-добре е да бъде в определени норми. Не би било зле да се сближиш със заместниците на тези лидери. Обикновено вождовете използват техните идеи.
— И какво, да спя с всички тях?
— В това отношение си много далеч от Мата Хари… Какво ти е, Ларочка?! Ти плачеш?!
Лариса не плачеше, тя ридаеше. Павлов видимо се обърка.
— Но аз се пошегувах, скъпа! Пошегувах се! Ама наистина, защо са тия сълзи?!
Риданията спряха така внезапно, както и започнаха.
— Ще имаш информация — проговори младата жена. — Майната й на тая информация, дяволите да я вземат!… Обещавам ти. И без да се налага да минавам през леглото на когото и да било.
— Но ти обичаш ли ме, Лара?“ — най-после схвана Анатолий.
— Не — сухо отговори тя.
След няколко дни Лариса погреба баща си. Внезапно бе починал от инфаркт. Майка й отиде да живее във вилата, а Лариса се премести в апартамента на родителите си.
Любовната връзка между Павлов и Лариса започна да: линее и накрая съвсем прекъсна. Останаха само деловите отношения и това, колкото и странно да звучи, повлия положително върху дейността на организацията. И в търговските структури се вляха огромни инвестиции, движението най-после си създаде собствена банка, чрез която получи дялово участие и акции в няколко големи предприятия. Но и пришълците разгърнаха широка дейност. Сега вече Лариса нямаше никаква представа какво се върши под шапката на движението „Прогресивни жени“, но беше сигурна, че се въртят големи далавери. След година Павлов й съобщи, че на името на госпожа Стрелникова е внесен в една швейцарска банка първият милион долари…
Андрей Василиев пристигна с такси, плати на шофьора и тръгна към градинската врата на вилата, която така добре помнеше от дете. Напипа бутона на звънеца — същия, с нащърбеното ръбче — и го натисна. Ключалката изщрака, вратата се отвори.
Лариса стоеше на площадката пред къщата. Беше в бяла рокля, с яркочервена роза на гърдите и с бели обувки. Очите й блестяха, изглеждаше удивително млада и Андрей си спомни, че именно така бе облечена на абитуриентския им бал.
— Много си възмъжал, Андрюша — усмихнато го посрещна тя.
— В смисъл че съм остарял?
— Не. Възмъжал. Имаш вид на истински джентълмен.
Лариса лекичко се притисна до него с високата си твърда гръд и го целуна по бузата.
— Помниш ли? — врътна се тя на токчетата си.
— Да, беше със същата рокля на абитуриентската вечер.
— Точно така. Исках да ти направя впечатление. За да си ме спомниш точно такава, каквато бях по-рано.
— Но ти си все същата, изобщо не си се променила.
— Ела да идем при мама, искаше да те види.
В стаята на Людмила Василиевна се задържаха малко и след като изслушаха сълзливите спомени, оплакванията от най-различни болежки и възхищението от цветущия вид на Андрей, отидоха в трапезарията и седнаха до красиво подредената маса.
— Какво пиеш?
— Водка.
— Чудесно. Аз обичам вино, но с тебе ще пия водка.
— Но защо? — възрази Андрей. — Ако е само заради мен, не си заслужава.
„Охо — възкликна мислено Лариса, — не само че си възмъжал, но и си добил характер. Какво пък, ще приемем твоя тон.“
— Смяташ, че не си достоен за моята компания?
— Нищо подобно не смятам — спокойно, дори равнодушно я увери Андрей.
— В такъв случай да пием водка на равни начала — усмихна се Лариса, но усмивката й излезе малко пресилена. — За срещата!
— С удоволствие!