След няколко чашки разговорът потръгна. Спомниха си разни смешни случки от студентския живот, за някои приятели от училище и университета, за Валерка Саргачов…
— Как е, къде е той?
— Беше в Афганистан, сега е в Чечня. Подполковник, командир на бойна част.
— Боже! Защо така прекъснахме връзката помежду си? Да пием за Валерка. Дано се върне жив и здрав. Женен ли е?
— Разведе се.
— Има ли деца?
— Една дъщеря.
— И жена му, естествено, се е омъжила повторно?
— Да. За Пашка Рижов, полиглота. Помниш ли го Пашка?
— Помня всичките си ухажори.
— Много момчета те ухажваха — сериозно каза Андрей.
— Включително и ти.
— Аз никога не съм те ухажвал като другите, аз те обичах.
— А сега?
— Да пием за Валера — след кратко мълчание предложи Андрей и на един дъх изпи водката си.
— Пушиш ли?
— Пуша. А ти?
— Гледам да се въздържам, но не се получава.
Запалиха и известно време пушиха мълчаливо, като се поглеждаха един-друг.
„Какво каза Павлов за рибата — мислеше Лариса. — Биеш с дървен чук по леда, грабваш я със сака и я мяташ на брега? Време е да действам.“
— Наливай! — весело възкликна тя. — Искам да вдигна тост!
Андрей напълни чашите и спокойно попита:
— За „краля на казината“?
Лариса трепна от изненада и разплиска водка върху белоснежната покривка, но бързо се овладя.
— Да, за „краля на казината“ — потвърди тя.
— С удоволствие…
— Яж, за да не те хване алкохолът.
— Мен не ме хваща, особено пък в присъствието на жена.
— Виждам пред себе си вече зрял мъж, а не по-раншния хлапак.
— Правилно. — Андрей поразклати чашата в тънките си нервни пръсти, гледайки как се полюшва недопитата водка, после вдигна очи към Лариса. — Измъчва те въпросът как отгатнах, нали?
— И не, и да.
— Хубав отговор. „Не“, защото не всичко знаеш за мен, макар и, струва ми се, знаеш доста. А „да“… Е, защото те гризе любопитство! Питай, ще ти отговоря.
— Не беше трудно да отгатнеш. Та аз не съм ти се обаждала цели десет години. Значи не съм имала нужда от тебе. Това първо. Телефонирах ти във вилата на номер, който не е обявен и никой не го знае…
— При твоето положение…
— Никой — повтори младата жена — освен хората, за които не е тайна. Това второ. И трето, ти водиш живот, свързан с много рискове, станал си предпазлив, пресмяташ най-различните възможности. С една дума, третата причина е твоят математически ум.
— Точно така. C’est la vie — разсмя се Андрей.
— Но за любопитството не си прав. Аз изобщо не съм любопитна.
— Да пием за тебе, Лариса!
— Изчакай малко. Сега се връщам.
Тя влезе в спалнята, разтвори гардероба, избра си един строг сив костюм, преоблече се и се върна в трапезарията.
— Сега виждаш пред себе си депутата от Държавната дума, лидера на едно от най-големите движения в Русия — госпожа Стрелникова! — весело обяви Лариса. — Вече можем да пием.
— За вас, госпожо Стрелникова! — стана и галантно се поклони Андрей.
Известно време продължиха в същия шеговит тон, подмятайки си остроумия, а после Лариса рязко смени темата.
— С охрана ли си?
— Едва се откачих. Оставих колата пред една позната сграда, влязох във входа, минах отзад през двора, хванах такси и дим да ме няма!
— И колата — дим да я няма!
— Ами, тя отдавна вече е прибрана в гаража.
— Ясно. Алберт Георгиевич е строг шеф, здраво държи юздите на своите хора.
Андрей запали цигара, мълчаливо си наля водка, отпи, после дълго гледа Лариса в очите и накрая попита:
— Всички ли в Думата са такива?
— Какви?
— Като тебе.
— А аз каква съм?
— Не зная.
— За всичките не мога да кажа нищо. Нали чу, не съм любопитна. А за себе си… Дай една цигара! Благодаря. А за себе си ще ти разкажа. Слушай и не ме прекъсвай. — Лариса дълбоко дръпна няколко пъти подред, после смачка цигарата в пепелника. — Хората идват на власт по различни пътища — подхвана тя и леко се усмихна при мисълта, че използва думите на Павлов. — Да, по различни — повтори и замълча.
Андрей тутакси долови напрежението, което се излъчваше от цялата й фигура, от втренчените, сякаш загледани навътре в душата й очи, видя дълбоката бръчка на челото и неочаквано изпита остра жалост към тази жена, пробуди се старата му любов към нея — та нали тя беше първата жена в живота му. И почти осезателно си спомни онази нощ, когато безсилно плачеше заради своята непохватност, а тя нежно го утешаваше и галеше, търпеливо чакайки да се успокои. И всичко се оправи, беше удивително, прекрасно, призори двамата лежаха изтощени от ласки, а той се чувстваше вече мъж…