— Ти си решаваш.
— Време е да тръгвам — погледна часовника си Андрей и се изправи.
— Остани тук да спиш. Приготвена ти е стаята, в която навремето неведнъж си нощувал. И хайде да пийнем по една последна чашка за началото на нашето сътрудничество. А ако съм те засегнала с нещо — извинявай.
— Всичко е наред. С какъвто се събереш, такъв ставаш.
— Чаакай малко! Как така?! Та това е моята любима поговорка! — удивено проточи Лариса.
— Да, твоята. Чух я от тебе преди много-много време. Сега си я спомних.
— Благодаря, Андрей. Ти разбра всичко както трябва. Да пием на брудершафт?
Тя дойде при него, когато той вече лежеше съблечен в леглото. Матово светеше нощната лампа. През прозрачните пердета на прозорците се лееше лунна светлина. Беше тихо. Лариса се съблече, отиде пред огледалото, пооправи косата си и известно време остана така, вдигнала ръце зад главата си, с гръб към Андрей — женствена и стройна като статуетка, — а после се обърна, отметна завивката и легна до него.
— Лара — прошепна той.
Тя не отговори. Андрей се наведе над нея и нежно започна да я целува по очите, устните, галейки едрите й стегнати гърди, ръцете му се спускаха все по-надолу и по-надолу, можеше вече да я обладае, но чакаше от нея ответната реакция. Лариса задиша често и се притисна до него с цялото си тяло.
— Но защо, Андрюша, хайде?… — хрипкаво прошепна тя. И тутакси сладостно застена. Отдавна не се беше отдавала на мъж с такова желание, трепереща от страст. Впиваше устни в устните на Андрей и постоянно повтаряше: — Още, още…
— Ларочка… Мила… Обичам те! Обичам те… — бърбореше той.
Нямаше нищо грубо, животинско в тяхната близост и може би в тези мигове двамата истински се обичаха. Още много пъти буди Андрей своята първа жена в живота. И макар че Лариса не се противеше, но и не отговаряше на ласките му така буйно, както в началото.
На сутринта тя се събуди по-рано от него и дълго се взира в лицето му. Стори й се скръбно и величествено. Опитваше се да потърси в себе си нежност към този човек, на когото с такава страст се бе отдавала, но не успя. Беше я завладяла обичайната й студена пресметливост. „С теб, миличък, трябва да съм по-предпазлива“ — бързо и окончателно реши тя, тихо стана и излезе.
Андрей спа още дълго и непробудно. Стана чак в ранния следобед. И това беше напълно обяснимо, нали обикновено работеше нощем, а денем си отспиваше. Андрей отвори очи и не можа веднага да осъзнае къде се намира, а когато се опомни, блажено се усмихна. После стана и се разходи из спалнята. На масичката в александрийски стил бе изправена с обратната страна визитна картичка, на която бяха написани три думи: „Чакам те. Лариса.“
Телохранителите на Андрей го посрещнаха както винаги: с усмивки и подчертана сервилност.
Когато се качи в стаята си, той включи телефонния секретар. Чу се гласът на Алберт Георгиевич.
— Добър ден. Не съм забравил за нашия разговор, но ти съобщавам, че си свободен. Ако пък имаш желание, можеш да ме посетиш. Бъди здрав.
Почти без да се замисли, Андрей импулсивно набра номера на банката.
— Ще дойда, Алик.
— В осем, у дома. — И слушалката изщрака.
До осем оставаха повече от три часа и Андрей прецени, че ще има достатъчно време да се понапари в сауната, да поплува в басейна и същевременно да обмисли по-нататъшните си действия. И именно това направи.
Въпросите, възникнали от разговора с Лариса, след дълго и щателно обмисляне се формулираха само в един, но най-важен: що за човек е всъщност Лариса Ивановна Стрелникова? Вземала рушвети? Но кой ли сега е неподкупен? Пък и взема, както сама каза, нищожни суми. Откъде тогава идват неизмеримо по-високите й доходи? „Не те ли е срам да надничаш в чуждия джоб, Андрей Андреевич?“ — сепна се той. Не, не е така. Наистина, откъде? Недвижими имоти, земя, къщи… Да, това са пари. „Във ФСБ работят различни хора…“ Все пак умен човек си, Алик Попе! Дисниленд паркове! Ха-ха-ха! Такава била работата! Хората с чисти биографии няма да строят паркове за развлечения. Ще осигуряват хляб на хората, ще им строят жилища или поне ще превеждат пари в домовете за сираци. Да, отново си прав, господин Попов-Городецки, а ти, Андрюша, попадна в ръцете не на онези, които служат на идеята, а на други те — дето си тъпчат джобовете.
„Но нима ти си по-добър от тях? — запита се той. — Същата стока. Нали те преследваше и още те преследва мисълта за огромното богатство, за собствен остров в океана и белоснежни лимузини и яхти? Всъщност по-добре е да създаваш Дисниленд паркове, отколкото да пълниш с милиони джобовете на Попа, Фишкин и Монголеца. Защото това значи да оставиш страната си в ръцете на разбойници в луксозни костюми.“